Иглика Дионисиева

СИВИЯТ АНЦУГ

          Грей се блъскаше над картината вече пети месец. Добавяше бои, нюанси, смели мазки. После бягаше от нея, криеше се зад други платна и форми. И пак се връщаше- за кой ли път с напразни цветове в очите и едва забележими коси помръдвания на китката и пръстите с четката. Картината го гледаше немигащо, неподвижно – нищо в нея не оживяваше.

          А времето си летеше. Грей изхвърли 2 чифта изпоцапани с боя обувки. Подноси трети чифт. И с дрехите му положението не бе по-розово. На колко панталона вече не личеше какъв цвят са били в началото. Читави му бяха останали един костюм и един сив анцуг. Взе за ателието анцуга.

           Един предиобед влезе и спря пред боите си разочарован – бяха свършили. Огледа се, взе тук-там накапания с разноцветни капки анцуг и излезе. Тръгна напосоки, търсеше магазин за дрехи втора ръка. Не му се наложи да обикаля много. Намери малко магазинче в една от близките пресечки. Там продаде анцуга за 63 пенса. За 1-2 цвята от най-евтините бои.

          На другия ден, докато седеше с цигара срещу картината и я гледаше без каквато и да е идея, снежна топка удари стъклото на прозореца и парчета от него се посипаха по пода. Топката си я биваше – омесена от сняг и лед. Студът веднага превзе помещението.

          Грей грабна картината от статива и я закова на прозореца. Тя идеално пасна върху дупката на счупеното стъкло.

          Скоро слънцето и снегът приспаха боите и на платното остана само едно мръсно сиво-жълто петно.

          Ана трябваше да си купи анцуг.

          Липите щяха да цъфнат всеки момент. Наближаваше и времето на мащерката и лайката.

          Трябваше да е готова да бере по цели дни, докато има какво да се бере. Да се катери по клони и да изкачва планински стръмнини. След това да бърза към изкупвателния пункт. Защото списъкът с материалите за идната учебна година беше пред нея. И килограм по килограм ухание, стотинка по стотинка Ана щеше да събира пари за бои, платна, глина.

          В градчето, както всеки съботен ден, на пазара бяха дошли цигани да продават дрехи вора употреба.

          Ана се запъти към тях. Имаше в джоба си 2 лева.

          Погледа камарата нахвърляни дрехи. Наведе се и започна да рови, да премята рокли, ризи, блузи отпреди 20 години. Анцузи почти нямаше. Изрови два-три – провиснали, продънени. Положението се очертаваше безнадеждно.

          Изпод купчината измъкна някакви сиви крачоли, прилично покапани с какви ли не бои. Огледа ги – здрави. Е, боята...

          Взе анцуга за 1,50.

          Липите цъфнаха.

          Ана си изнесе стол, стълба. Преметна торба през врата и започна да бере. Гъстият аромат я обсебваше и успокояваше.

          Времето напредваше, количеството липов цвят в стаята и растеше. Но, вече привикнала с миризмата, Ана не и обръщаше внимание. Друго занимаваше сетивата и.

          Започна като неясни цветни петна.

          В първия момент тя реши, че и се замъглява погледа от дългото стоене с вдигнати нагоре глава и ръце. Но постепенно петната придобиха ясни очертания и цветове. В съзнанието и затрептя цяла картина.

          Досега Ана не бе имала подобно видение – винаги посягаше към статива само с една идея, която впоследствие трансформираше или доразвиваше. А ето, сега всичко е в нея, цяло, готово, само чака да бъде пренесено на платното.

          Видението я погълна изцяло. За деня имаше да бере липа още час-два – за това време щеше да осигури количеството, което бе запланувала. Бе мобилизирала всички свои мисли – само и само да запази картината, да не изчезне образът, както бе дошъл.

          Откъснала и последния цвят, който можеше да достигне от стълбата, Ана скочи на земята. Набързо, с досада прибра стола и другото вкъщи. Хвърли торбата с липа на една страна и тичешком отиде при статива си. Бързо се зае да разопакова боите, стояли до този момент увити във вестници върху скрина. Приготви платно, четки. И започна.

          Минаха няколко часа. Ръката и не трепваше. Нанасяше боите сигурно, без грам колебание. Знаеше предварително всяко мацване – мястото, силата, цвета.

          Легна си капнала и гладна за още работа с четките. Сивият анцуг, попил нови цветни капки, висеше от стола до леглото и.

          Докато прецъфтят липите, картината беше готова.

          Една сутрин Ана я свали от статива и тръгна да и търси място из къщата. Няколко дни обикаля с нея стаите, но без резултат. Никое място не беше подходящо. Накрая я уви във вестници и я бутна в скрина.

          Само насън виждаше картината на точното място.

          Закована вместо стъкло на прозореца.