РЕЦЕНЗИИ

Брой I-II/2014 (53-54)



 

Георги Н. Николов

"НЕ ЗНАЯ КОЙ СЪДБАТА МИ ПРЕДРЕЧЕ..."

 

 

Най-новата засега стихосбирка на Матей Шопкин се нарича „Седемдесет и пета есен”, дело на изд. „Български писател”, С., 2013 г. Тя е композирана от поетичните части „Корен”, „Извор”, „Антология” и в същността си представлява полет над тематичните предпочитания на автора, вплетени в съдържателни, обаятелни лирични образци. Книгата, заедно с издадените по-рано, е и повод за размисъл върху цялостното творчество на Шопкин – започнало в 50-те години на миналия век, за да продължи дълбоката си мисия и днес, в трудни за България години. Характерни с хаос, поглед към най-различни задгранични „приятели” и като краен резултат – с множество поломени надежди.

Каква е мисията на поета, какво основно послание отправя той към читателите с всичко, създадено от него? Да обичаме страната си... Днес понятия у нас като „патриотизъм”, „бащин край”, „родов корен” и пр. изглеждат архаични, смешни, безвъзвратно отживели времето си. Младите поколения, родени след 1989-та не са запознати със социалния оптимизъм, обхванал народа ни още в първите следвоенни години. С мащабното промишлено строителство, процъфтяващото селско стопанство и хармонията в човешките взаимоотношения. Този период съзнателно се крие от тях, защото е неудобен. Наистина, времето не спира своя ход, годините се стопяват по пътя към нашата най-нова история, която още е бъдеще. Но винаги ще има родина и мислещи люде. Разбрали, че без нея са прашинки по безкрайните пътища на планетата. Непотребни никому, дори и на себе си. Темата за родината заема огромен дял в създаденото от Матей Шопкин. За него тя е светиня, с която започва опознаването на живота и мястото на отделната личност в него. Започва с природните красоти, с майчиния лик над люлката и с тихото упоение, че дните винаги ще бъдат слънчево-спокойни. Шопкин е сред малкото наши автори, които не се стъписаха от нахлуващите у нас негативни политически промени. Не промени тематичната си палитра, не замълча и не се отказа от честта да бъде син на своята родина. Трудно ще открием в написаното от по-млади автори толкова възторжена възхвала на България. На гордото й историческо минало и на народа й като негов достоен продължител. Но авторите, които заедно с Шопкин не забравят зова на кръвта, продължават своето дело. Така по право ще останат със свое място в историята на българската литература. Тя неминуемо ще се отърси от самопровъзгласилите се „новатори”-символисти и постмодернисти и сърцето й пак ще бие в ритъма на националната творческа традиция. Да, България в стиховете на Матей е съзнателно идеализирана. Иначе не може и да бъде – символ на редица поколения, предаващи си факела на родовата памет. Но в мъдростта си поетът не може да отмине негативното, привнасяно в страната от тъмни „доброжелатели”. Тревожи се, изпитва синовна болка. Докато гражданският оптимизъм вземе отново връх в душата му и с поуките на историята, които добре познава, изрече заклинание за бъдещето на обичната си страна:

            Ти може би

            ще бъдеш равнодушна

            към моя тъжен и тревожен глас,

            но аз те моля: не бъди послушна

            и не отричай своя звезден час.

 

            А той ще дойде!

            С възрожденска сила

            той ще пробуди твоята кърма.

            И ти, Българийо, родино мила,

            отново ще си Ботевска земя!...                                „Ботевска земя”

 

Голямата обич на Матей Шопкин е българското село – едновременно архаично и бурно възраждащо се. Свързано с детството, с красотата на природата и с благословения труд на полето. То е малка планета и сигурно кътче, където човек може да се усамоти, за да преглътне горчилката на незаслужени обиди. Да добие, като нашенски Антей, сила от земята, за да се възправи отново в цял ръст срещу предизвикателствата на света. Шопкин се гордее, че е селски син и потомък на черноземни люде. Покъртителни са стиховете за баща и майка, свързани с вплетени в делника спомени. Не са забравени преданията за хайдути, слушани вечер край огнището, нито пъстро тъканата фолклорна традиция а още повече: плета край дома, отвъд който започва непознатото „утре”. Авторът принадлежи към следвоенно поколение, изминало пътя от селото до града по силата на обществените повели. Той е осеян със съмнения за правилната житейска посока, в която са тръгнали. С предварителна убеденост, че няма да се адаптират сред шумната каменна джунгла. Че в нея ще бъдат самотни и неразбрани. Редица автори изживяват своеобразен катарзис преди да осъзнаят, че сам животът налага този избор и те са длъжни да му се подчинят. Матей Шопкин не се раздвоява между града и селото. За него то е аксиоматична даденост, която винаги ще го очаква на същото място, от където е тръгнал по широкия свят. Обезлюдено, смълчано, с тревога за утрешния ден, селото продължава да бъде за него шепа неповторими аромати. На земя, на узряло жито и грубовати, но добросърдечни гласове на отдавна изтлели човеци. Чиито ликове от пожълтелите снимки надничат в празната стая, оглушала от самота и напразно очакване потомците отново да скръцнат вратата. Авторът оприличава българското село на храм, във витражите на който все още пробягват слънчевите отблясъци на младостта. Чудесно е, че все още в съвременната ни литература някой се връща към корените си с толкова обич, откровен копнеж и неприкрита надежда да стане чудо, та отново улиците на запустелите села да се изпълнят с глъч. Да се чуе училищен звънец, или жетварска песен. И сякаш огромният Космос сега доверчиво се гуши под сламените покриви, оставил някъде в безкрая своето непотребно безсмъртие:

 

            Душата ми се моли: нека

            да веят ведри ветрове,

            да слиза утрината мека

            по китеник от класове.

 

            Да пеят звънки коловози,

            да свети слънчевата глеч.

            И да отеква: „Бог помози!”

            на песнопойна селска реч.                           „Утрин в полето”

 

Матей Шопкин е несъмнен майстор на пейзажа. Природата е в душата му и чрез словото авторът извайва импресията на годишните времена. Тя е поредица от цветни платна, достъпни за четката само на отделни творци. Защото Шопкин се слива с природата – това е предопределена даденост само за хора, родени сред нея и формирани като личности в многоликата й необятност. Пейзажната лирика не е само наблюдение, механично пренесено в рамките на една творба. Тя е усещане за частица от безкрая, подарил на тленните ни сетива божествената мъдрост на сътворението. В кръговрата на пролетното равноденствие, на лятната омая, или в зимен студ, ние постепенно се прощаваме с живота. Дарените ни години са къс от времето, което не ни принадлежи. Но в неговия материализиран изказ – природата, откриваме своето място на неразумни деца. Устремени към промяна на делника, готови да скъсат пъпната връв с прамайката-планета. Зажаднели за непознати пространства, вместо за ласката на земната твърд. Шопкин помни, че все някога, но непременно, дори като мислеща плът, ще се върнем в недрата й. За да продължи вечният кръговрат на сменящите се поколения. Той възпява не просто видяното и запечатаното в съзнанието, а красотите на България. Защото знае, че те са непреходни и са неподвластни на понятия като „вчера”, „днес” и „утре”. Внушава ни в контекста на философските си размисли, че не ние, а родината е непреходният символ. Че дори да ни няма, нашите потомци ще се наслаждават на видяното, преди да го завещаят на идващите след тях. Всичко в творчеството на автора е подчинено на патриотичния възторг, хора и природа се сливат в едно добронамерено изначалие, което може да определим като общ български дом:

 

            И отново осъмвам под снежния смях на Балкана,

            и отново в душата ми зимни звънчета звънят.

            Утринта преминава по хълмите в бяла премяна

            и на луди жребци в равнините препуска денят.

 

            И усетил в сърцето си прилив на слънчева сила,

            аз разбирам, че няма по-хубав от родния дом.

            И пътувам, надвесен над сините преспи на Рила,

            и през гъсти виелици стигам до Вихрен и Ком.                           „У дома”

 

Много и все значими са темите в творчеството на Матей Шопкин, включени в „Седемдесет и пета есен”: за историческите поуки на времето и мястото на поета в обществото. За човешките взаимоотношения и горчилката от нечие двуличие. За трепетите на интимната любов и за равносметката от изминатите години. Несъмнен интерес буди и разделът „Антология” с включени първи стихове на автора от началото на творческия му път. Книгата наподобява добросърдечна споделеност за стореното през годините и за това, което още би искал да свърши. За свои върхове, съмнения и копнежи. Тя е откровение-равносметка, което буди уважението на читателите. И едновременно: заявка за бъдеще време – ще очакваме новите творби на поета, които ни обещава във финалното си стихотворение „Седемдесет и пета есен”:

 

            Ще ме люлеят цветни ветрове

            и от заветни прогласи понесен,

            ще пиша пак, ще пиша стихове

            в седемдесет и петата си есен.

 

            Но гласовете от принебесен хор

            с невероятен говор ще ме молят

            да не забравям светлия простор

            на светлата си Двадесета пролет...

 

 

 

 

 

 

  


© Георги Н. Николов. Публикувано в  на: 12.07.2014.

Брой I-II/2014 (53-54)


В брой 53-54: Николай Райнов. Кандило Светлана Стойчева. Модернизъм и окултизъм в творчеството на Николай Райнов Изказвания на известни учени, мислители и хора на изкуството за Елена Рьорих Константин Златев. Делото на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) "Предстои ни все повече да опознаваме и осмисляме делото и мисията на Учителя Петър Дънов. И броят на пробудените за Истината хора да нараства..." (интервю с Константин Златев) Бойко Златев. Проявления на златното сечение в историята на Русия. "Дългата бифуркация" на Смутното време Лев Гиндилис. Космическият разум: наука и метанаука (4-11) Живко Войников. Бърсяците (берзити / бурджани) – барсилите, или другите българи и единството на двете Българии в Мизия и  Македония през VІІ – ІХ век Николай Рьорих. Корените на Културата Аndysan. Обратно към дома Иглика Дионисиева. Сивият анцуг Лияна Фероли. Дуендето възвестява непрекъснатото кръщение на новосъздадените неща Андрей Зелински. Жалони на научния път. 7. Защита на творението Дияна Златева. Межународният ден на Културата Международният изложбен проект "Пактът Рьорих. История и съвременност" Николай Рьорих. Правилният път Георги Н. Николов. "Не зная кой съдбата ми предрече..." Лияна Фероли. Великото в изкуството - да умреш за себе си в името на Себе си "Изгаряне на тъмнината" - нова книга на Людмила Шапошникова