Лияна Фероли

ВЕЛИКОТО В ИЗКУСТВОТО - ДА УМРЕШ ЗА СЕБЕ СИ В ИМЕТО НА СЕБЕ СИ

Истинското имане и истинската любов са в духовното Бог-ат-ство

Съвсем наскоро поетесата-писателка и журналистка Виолета Станиславова издаде своята нова книга – „Любовите на Ван Гог”. Това е една книга за голямата любов към живата четка на нейния герой, смятания за най-известен художник, чиито картини са едни от най-скъпо струващите, продавани някога, заради неповторимия им стил и скритата в тях болезнено силна красота. За тази любов, която е много повече от любовта към дом, семейство и жена, но и за другите любови на чудака Винсент – Урсула, Кай, Сиен. Книга за дълбокото течение на изкуството, единствено водещо към пристана на обичта, на цялостното живеене – с душа и сърце в едно.

За смисъла на живота-път към вярата в себе си, идваща най-вече чрез изкуството. Книга за изкуството като жребий, орис, дълг и излаз към твоето собствено „Аз”, към най-истинските мигове на живота ти, колкото и необясними, смахнати, несъвършени, самотни и меланхолични да изглеждат за хората около теб.

Казваща, че тези кратки мигове за досег с най-съкровеното в теб, с твоя творчески заряд, съвсем не са необикновени. Те са твоето дуенде, твоето сливане на духа с материята, всъщност – най-съвършената, мистична връзка със Себе си, наречена истинска любов, след която самият ти ставаш Любов., т.е. обичаш всичко и всеки, заради самото обичане. Ставаш образ на съ-вестта, на всепрощението, на сърдечното съчувствие. Образ на душевното величие, като изпълваш своето предназначение, което е служение на голямото „Аз” в теб, на Себе си, без себе си. В тази Любов изчезва дори обектът на обожанието, става субект, водещ те навътре в живота, дори и когато е престанал да пулсира ритмично, но пък е намерил изхода от тленното. Именно чрез изкуството. Чрез Любовта към него, която е много повече от земната любов, която често е илюзорна, самотна, несподелена, абсурдна, но пък точно заради това водеща към инобитието – Бог.

Макар и  написана по писма на великия художник и мислител до брат му Тео, монопиесата „Любовите на Ван Гог”е една книга,  звучаща като разговор на твореца въобще със самия себе си. Говореща за изстраданите чувства на провиждащия през големите пробойни на времето, на нямането, на недостига в суровия свят, който не уважава човешкото в човека. И в който „настоящето тегли полици срещу бъдещето”. Но затова пък тъкмо проглеждащият през тези пролуки в канавата на земното живеене, често без хляб, без пари и каквито и да било удобства, открива цялостната картина на духовното и прави от нямането най-голямото имане. Прави истинското Бог-ат-ство! Срастването на външното с вътрешното в теб. На жилото и живото. Дуендето, което можеш да откриеш във всичко, което правиш. Било то в рисуването, пеенето, стихоплетстването, саденето на леха или брането на цветя… Или в разговора със смъртта. Но, което не е вълча ненасита, нито прекалена, извънмерна сласност. Не е стръвният, хищнически глад за плът и власт, а предпочитане дори да си жертвата, но не и взимащия жертви. Дори и това да е едно у-мир-а-не, отиване в мира на голямата истина, но посявайки твоето малко огнено зрънце-живот в пръстта на материята, да могат да се родят духовните отрочета-плодове, чиито аромати започват да се разнасят, след като си умрял за себе си в името на Себе си.