Кръстьо Йорданов

ЗА ДЯЛ "ЕТИКА"

Съществуват два начина да поддържаме издигнато своето съзнание или да преодоляваме противоречията, пред които понякога се изправяме. Първият е да се молим всекидневно, отправяйки осъзнати и искрени молитви, настройвайки по този начин душата си към езика на Небето.

Другият способ за поддържане на съзнанието ни будно се състои в това да четем Свещените книги на човечеството или литературни произведения, в които се разглеждат вечните въпроси на етиката. От тази гледна точка и есетата в раздел Етика от книгата на Андрий и Ольга Будугаи – „Към сиянието на Истината през глъбините на Словото”, представляват лекарство за душата на всеки читател, който търси пътя към духовното пречистване.

Андрий Будугай и Кръстьо Йорданов на представянето на книгата на А. Будугай и О. Будугай "Към сиянието на Истината през глъбините на Словото". Зала "Берьозка" на Дружеството за приятелство с Русия и народите на ОНД. Пловдив, 19 октомври 2013 г.

Ще се опитам, доколкото мога, да представя размислите, които текстовете на Андрий и Ольга предизвикаха в читателското ми съзнание. Винаги съм смятал, че всеки текст е опит на неговия автор да събеседва в останалите човешки същества в тишината на тяхното уединението. Това е така, защото четенето изисква да останеш насаме със своето истинско „аз”, което правят все по-малко хора в днешното преходно време. И в това отношение етическите есета постигнаха своята цел, като предизвикаха в душата ми истинска наслада от общуването с братя по дух.

Най-важното понятие в книгата „Към сиянието на Истината през глъбините на Словото”, разбира се, е самото Слово. Отношението на Андрий и Ольга Будугаи към Словото е като към свещено средство, чрез което се осъществява проявлението на Великия Първоизточник и Извор на всичко съществуващо. Не случайно в началото на Евангелието от Йоан се казва, че Словото е Светлината, която е самия живот на Вселената и човеците.

Човешкият език е подражание на това велико и истинско Слово или Светлина. Но макар и подражание на истинската Светлина, човешкият език също е носител на светлина, тъй като чрез него се проявява нашият творчески Разум. Тъй като Човекът е създаден по подобие на самия Бог, той също носи латентните възможности да бъде творец. Както истинският Творец на Всемира се проявява чрез Словото-Светлина, така и човекът, използвайки дадената му от Бог способност да говори, пише и твори, чрез средствата на езика или словото си, също носи светлината на познанието за своите събратя.

Именно поради това свое отношение към Словото, в есето си под надслов „Не просто етикет”, Андрий Будугай иска да ни покаже, че когато говорим и пишем, трябва да осъзнаваме магическата сила на човешкия език. В това отношение най-голяма отговорност носят хората на писменото слово, тъй като техните текстове трябва да служат за извисяване на душата по пътя й към нейната истинска цел – сливането с Бог, като първоизточник на Живота. Ако в един текст не е вложена мисъл, която да търси отговорите на вечните житейски проблеми, то той си е обикновено пустословие.

Но и другите хора в ежедневните си разговори би трябвало да осъзнават истинския смисъл на произнасяните от тях думи. Само по този начин те ще могат да отговарят правилно на отправената към тях благодарност, вместо да казват „Няма за какво”. Защото, анализирайки значението на думата „благодаря” в руски и български, Андрий достига до заключението, че тя е отправена молитва и благослов, на които ние не бива да отговаряме толкова лековато и почти пренебрежително.

Мнозина пък използват като обичайна ругатня израза „по дяволите” и по този начин, без да подозират, влизат в контакт с тъмни сили. Затова разумният човек трябва да бъде особено внимателен в използваните от него думи или обръщения, за да не си навреди несъзнателно. Всички подобни пустословия съвсем правилно са наречени от Андрий Будугай, „плевели в градината на нашата душа”. С други думи, както трябва да се грижим за хигиената на своето тяло, къпейки го всекидневно и обличайки го с чисти дрехи, така и към душевната си хигиена трябва да се отнасяме с нужното внимание.

Следващото есе на Андрий и Ольга Будугаи е озаглавено „От чуждия човек до брата”. То представлява своеобразно проследяване на пътя на човечеството от древността, когато е властвало противопоставянето свой-чужд, до времената, когато все повече това противопоставяне изчезва, за да бъде заменено от чувството за братска близост с останалите човешки души.

Във времената на предисторията и древната история хората възприемали като свои единствено представителите на племето си, а останалите били смятани за врагове, които можели да станат „свои” единствено под формата на собственост като роби. В тези времена, когато човечеството се е потапяло все повече в материята, загубвайки усещането си за единство на човешките души, собственическото чувство е било водещо. Единственото равнопоставено отношение с „чуждия” е можело да се осъществи по линията на сключен договор, при който двете страни си обещават неприкосновеност. В този случай всеки външен посетител е бил неприкосновен „гост”.

Другата форма на съприкосновение със света на „чуждите” е неговото опознаване чрез натрупване на информация за него. По този начин възниква противопоставянето познат-непознат. В този случай понятието „познат” също може да се отнася за външен човек, но за когото се знае нещо, а това знание може да се натрупа единствено чрез непосредствен контакт.

За да достигне до понятието за братство, човечеството преминало през етапите на другарството и приятелството. При другарството, обозначавано на руски с думата „товарищ”, все още имаме по-скоро делови отношения или партньорство в някаква професионална дейност.

Приятелството пък от своя страна изисква още по-голяма близост при която двама или повече души споделят заедно трудностите и радостите си на основата на общи интереси и взаимно доверие. Както авторите на есето подчертават, понякога това създава отношения на истинско братство, но без да се търси духовната насоченост на това понятие.

В тази връзка произходът на руската дума „друг”, т.е „приятел”, се търси в някои индоевропейски думи, означаващи дърво, дъб, здрав, твърд и т.н. Т.е приятелството трябва да се основава на здрава връзка между двама души, която да устоява на всякакви превратности, като тази верност и преданост са здрави и устойчиви като дъба. Неслучайно това дърво е било на особена почит в култа на келтските жреци, друидите.

Изтъквайки разликата между влюбването и истинската любов, в есето си Андрий и Ольга свързват сливащата сила на любовта не само с отношенията между мъжа и жената. Подчертава се известната на всички разумни човеци истина, че свързващата душите сила на любовта е характерна и за най-висшата степен на човешките взаимоотношения – братството. Тук вече става дума не за кръвно родство, а за братство по дух.

Човекът сам, опознавайки себеподобните си, осъзнава, че всички те са част от единното цяло на Универсума. Тогава той започва да да ги чувства като част от самия себе си. Всъщност братската любов е в състояние да преодолее ограниченията на материята, където душите на човеците са затворени във формите на телата. Душата и творческият божествен Дух на човека са едно цяло, но въплътени в телата те се разделят от преградата на формите. Но ако ние постоянно мислим за един човек, обичаме го и поддържаме образа му в съзнанието си, ние дори и въплътени в тяло продължаваме да поддържаме жива духовната си връзка с него и не го губим, дори и да е далеч от нас.

Едно от есетата в книгата на Андрий и Ольга Будугаи, озаглавено „Духовност и пари”, е посветено на един твърде актуален в днешните комерсиални времена въпрос.

Основната идея, залегнала в текста на есето, е представата, че в материалния свят парите са средство за изпитване на душите. От отношението на човека към парите и собствеността зависи дали той е разумен и светъл по природа или се е отдал изцяло на тъмнината.

Разумните и светли по душа личности не се страхуват нито от бедността, нито се привързват към богатствата. Те осъзнават, че пламъкът на желанието за притежание носи само страдания на човека и подобно на Лао Дзъ си казват: Ние владеем само онова, от притежанието на което сме се отказали”. Всъщност простичко формулирано маже да се каже: Богат е този, който е доволен от това, което има и не се стреми към повече.

Онези хора, които са се отдали на тъмнината, пък използват парите като източник на власт и средство за поробване на останалите души, въплътени във формите на материалните тела.

Ще направя едно отклонение и ще подчертая следното: Не случайно според древните египтяни експлоатацията и измъчването на ближните, както и умишленото им държане в бедност и подчинение, се смята за тежък грях на душата, който ще й попречи да достигне до Светлината. Затова в „Изповед на отричането” от 125 глава на „Книга на мъртвите на древните египтяни” душата на починал човек, покрай отричането си от традиционно тежки грехове като убийството, кражбата и лъжата, трябва да се отрече от следните постъпки, за бъде приета сред Висшите Светли Йерархии:

„Не съм създавал страдания на хората, не съм накарал никого да работи за мене непосилно, не съм измъчвал своите служители, не съм лишавал бедния от неговия хляб насъщен, не съм допускал никой господар да мъчи роба си, не съм опитвал своите владения да умножавам по начини непозволени” и т.н (Книга на мъртвите на древните египтяни. София Наука и изкуство, 1982, с. 158-159. Превод от френското издание: Йордан Ватев).

За да бъде изпитана човешката душа как понася бедност или богатство, тя се поставя в различни периоди на въплъщението си на земята или при условия на бедност, или понякога й се дават големи богатства. Андрий и Ольга изтъкват в есето си, че второто изпитание често е по-тежко от първото. Това е така, защото алчните и надменни души веднага започват да презират и измъчват бедните си ближни, без да виждат, че презират свои братя, които носят творческата божествена искра.

Ако се замислим, ще видим, че бедните и богатите взаимно имат нужда едни от други по пътя на своето душевно развитие. Всички те имат една обща задача: да се освободят от собственическото чувство в душата си. Точно тази вътрешна жажда за притежание, която е спънка и за бедния, и богатия, е причина за думите на Христос: „ Защото по-лесно камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие”. Бедните и богатите може да имат обща задача да се пречистят от жаждата за притежание, но я постигат по два различни начина.

Урокът на бедния е да се научи да разчита не на богатствата и собствените си сили, а да се уповава на Бога в смирение, да съумее да изживее скромно живота си, като преодолее гордостта си от предходни въплъщения като богат човек. Това всъщност означава, бидейки беден, да не се страхуваш да бъдеш нищ духом.

Подобно е внушението на повестта на Лев Толстой „Отец Сергий”. В нейния край главният герой, аристократ по произход, търсещ пътя към Бога в сърцето си, разбира, че не е важно да бъде „голям” в очите на хората, извършвайки им благодеяния. Накрая той се променя напълно, премахвайки всяка гордост в сърцето си и отказвайки се доброволно от дотогавашния си живот. Отец Сергий започва живот на отдал се на бедността подвижник – приема смирено подаяния и работи като градинар, уповавайки се на Бога и на труда си. Именно подобно „нищество”, както подчертават и Андрий и Ольга в есето си, е един от пътищата на духовна практика.

Богатите пък от своя страна трябва да осъзнаят, че парите както могат да бъдат източник на власт за надменните души, отдали се на тъмнината, така и представляват благословение като възможност да дадеш и помогнеш на събратята си. Да даваш, но без мисъл за награда и благодарност от хората.

Но ако всички бяха богати и нямаше бедни, не би имало възможност да приложат това свое благословение и призвание да дават. Затова и в псалм 112 от Библията за дарения от Бог с изобилие и богатство праведен човек се казва следното: „Разпръсна, даде на сиромасите. Правдата му трае във век. Рогът му ще се възвиси в почит. Нечестивият ще види това и ще се се разгневи, ще поскърца със зъби и ще се стопи. Желаното от нечестивите ще погине”.

Много важно човешко качество според есетата на Андрий и Ольга Будугай е способността на човека да остане творец, независимо дали е богат или беден. Всъщност основната задача на човека е да разпали творческата искрица, вложена в сърцето му. Именно това означава, че човек е създаден по Божие подобие, тоест той носи висшето творческо начало на Духа. Но мнозина хора с лекота се отказват от това начало, продавайки се за пари и лек живот на тъмните сили.

Андрий и Ольга посочват и някои от литературните произведения, в които е представена тази дилема между духовност и пари. Едно от тези произведения например е повестта на Николай Василиевич Гогол „Портрет”, в която талантлив, но живеещ в мизерия художник, се продава срещу кесия жълтици на тъмното начало, изкушаващо го чрез нарисувания на портрета лихвар. От този момент нататък той започва да рисува това, което е модно и се харесва на висшето общество, забогатява и постига солидно положение, но загубва завинаги творческата си способност да вижда и рисува истински красивото. Нещо повече, той започва да изпитва неистова злоба срещу всеки талантлив художник, който е истински творец.

Но не само в литературните творби шества тази посредственост, родила се от сделката на душата с дявола. Ние можем да я видим и в нашия живот. Мнозина се продават за охолен живот и започват да правят компромиси с божественото си творческо начало, пишейки, пеейки и рисувайки това, което се харесва на масовата публика и им носи за момента пари. Ето така, без да се усети, човек продава най-ценното – душата си, стремейки се подобно на червеите да се нагълта с повече земна кал.

Нека накрая като редови читател да благодаря още веднъж на Андрий и Ольга Будугай за това, че в търсене на пътя към Истината чрез Светлината на Словото те споделят своите наблюдения и прозрения с всеки човек, докоснал се до тяхното есеистично творчетво. Пишещият тези редове, намирайки се в период на противоречия, размишлявайки над текстовете в книгата „Към сиянието на Истината през глъбините на Словото”, постигна успокоение и възстановяване на душевното си равновесие.

Едва ли има въплътена в тяло разумна душа, която да не е подлагана на епизодични атаки и изкушения. Но докато насреща си имаме напътствията на събратя по дух, които чрез творчеството ни протягат ръка в тъмнината на света, носейки ни светлина, ние няма да загубим куража да се борим в името на доброто. Книгата на Андрий и Ольга Будугаи беше за мен едно такова братско напътствие. Пожелавам и на останалите читатели да намерят отговорите на своите въпроси на нейните страници.