ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
|
|
ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА |
|
|
Георги Н. Николов НЯКОЙ ПРОЗРЯ И РЕЧЕ: "ЗАПЛИТА ПЪТЯТ СВОИТЕ ВЪЛНИ..."
Не ще изреждам по заглавия създаденото от Красимир Георгиев във времето и в полета на тематичните му предпочитания. Защото те не са съобразени, явно или в контекст, с банализирани истини от съвремието. Нито робуват на мимолетност и неясен модернизъм. Създаван само за да бъде заличен почти веднага в естетическата памет на читателя. Творчеството на този автор е своеобразен силует на самостоятелно философско мислене, подчинено на безспорен интелектуализъм. В който няма място за дребна художествена сценичност. За кокетиране с наболели въпроси около човешкото съществуване и лутането му в духовната вселена, която си изгражда само. А я насища с болезнено ярка светлина, за да прозре присъствието си в планетарен аспект, освободен от географски рамки. Иначе казано, да разчупи руслото на установена мисловност, утежнена от правила, обществени условия, закостенялост. И да ни разкрие понятието “човек” през погледа на Създателя. Преди той да е замъглил от творението си взор, пълен с разочарование и досада.
Младост ли, старост ли, полъх ли, вятър ли? Колко обрати по нашия път! Бялата радост, черната болка. Тъжното раждане, красивата смърт. “Обрати”
Между първата и последна капчица въздух в тленното “аз” съществува плодната радост от битието. То е пустиня, която според Георгиев е оплодена с реалните миражи на мимолетното. В “Двустишия на Красимир” техният дребнав практицизъм е заменен с митологичността - доказан пристан на човешката мисъл в трескаво развитие. Приютило образи и божественост в неспирно шествие по гръдта на земята хилядолетия над всякакви граници и реална власт. Книгата е едновременно плетеница от светлосенки и кипящи страсти. Техен идеен център, сякаш лоно на вулкан, е единството от т.н. “разговори”. Номерацията им по страниците е привидна. Смислово те са неотделими и предназначението им е да родят сърце за философията на автора. Приемаме ги в съзнанието си като букет мисловни протуберанси, черпещи живителни сокове от общото стебло на иносказанието. Дословно тълкуване на редовете им не е възможно, защото и оплодената словна мисъл на Георгиев е многозначна. Всяка е послание. Всяка подканва читателя да отстрани от себе си грубите тегоби на хорската гмеж и да отлети в света на естетическата свобода. Да се самоопредели в контекста на скрити копнежи и несподелени очаквания. Да се обожестви и олицетвори с наградата “живот” в утопичната му достоверност и да влезе с него в спор. Предварително изгубен по аргументи, но спечелен с правото на лична дързост и готовност за себеотричане: Ще те пречупя! – каза животът. Не ти остана време! – каза Красимир. “Разговор 1”
И после – “Разговор 10”: – Изпитателният период приключи! – каза животът. – Готов съм за вечността! – каза Красимир.
Но за да ни освободи от измамни надежди, бърза да прошепне: – Не унивай, приятелю! – каза животът. – Ти не си ми приятел! – каза Красимир. “Разговор 3”
Кръговратът “раждане – смърт – реинкарнация” е вибриращ лайтмотив в “Двустишия на Красимир”. Без да правя аналогия ми се струва, че в мисловната си конструкция, с ударната мощ на внушение те напомнят силата на хайку. Няма текст, роден случайно, който да не влага свой принос в общия замисъл на книгата. И всеки е завършен образец на вярно философско тълкуване за човешки стойности върху сцената на безпределността. Върху безкрайното платно на художника-вселена, която полага щрихите на вечната платонична красота. На разума, в чиито бездни е поместено знанието за всичко, което вече е създадено и за другото, което предстои да стане иреална достоверност. Според ористта на човешкия дух, който може да лети, но често е и тъпкан под нозете на мимолетното. На галопиращите стрелки от часовника на будната ни съвест. Която все пак ще се предаде пред неустоимата покана да последва смъртта: Костите ми се ронят под тежестта на годините. Идва моята небесна невяста. “Старост”
Двустишията на Красимир Георгиев не могат да бъдат преразказвани. Те позволяват единствено дълбоко осмисляне, което е най-добрата награда за техния създател. Но и предизвикателство към него – да бъдат продължени във възходящото развитие на интелектуалния си замисъл и художествено форматиране. Авторът е посланик на живота и негов наместник в диплите на съвременната човешка психика. Но животът лети и често узнаваме за него само от спомените, които милосърдно ни е подарил. Как да препускаме до неговото стреме узнаваме от “Двустишия...” Също панацея за изтерзаните ни души, съзиращи “Краят на магистралата”: Заплита пътят своите вълни и там, където се рушат посоките, потъваме в горещия асфалт. Отгоре остават очите ни. С които те поглъщаме, живот!..
|
||
|
|
|
|
|
© Георги Н. Николов.
Публикувано в
|
|
В
този смисъл “Двустишия на Красимир”, Издателство “Фльорир”, 2010, София, е
книга-дисекция на живота. Философска панорама от размишления за личността в
етапите на развитието й от инкубирането до знайния финал. През всякакви
митарства в мътната река на делника, така сполучливо идеализиран по страниците
на “Любов в езерото на прокажените”. И не само там, разбира се. В “Двустишия...”
срещаме не автор, в дълбочина познаващ пулса на човешката неизбродност.
Откриваме вселена от мозайки, багрени с разум, чувство, философска
безпристрастност и кипящи чувства. Книгата не се подчинява на еднозначно
тълкуване. Тя е детска невинност и старческа молба за още глътки от росата на
делника. Борбеност, самовглъбяване, любов, очаквана, неплашеща смърт. Тя е
пътеводител на дните и илюстратор на декори, върху които преследваме реалните
химери. Без да знаем защо. Щом от рождението сме тленни, но упорито забравящи
как ще отстъпим място на нови космогони. Те пък – на нови и така във вечната
спирала на времето. Което ни подарява късче от себе си за да повярваме, че сме
вечни дори само в нечий прашен спомен и албум: