155 години от рождението на Константин Величков
|
|
155 години от рождението на Константин Величков |
|
|
Константин Величков ИЗ "ЦАРИГРАДСКИ СОНЕТИ"
|
|||
|
XIII
Живея сред рибари тук и любя беззлобната им сладка простота; плени ме тяхната природа груба, де грей сърдечност, честност, доброта.
Кой знае, нявга им се представлявам престъпник, може, паднал между тях, но видят ли ме, тутакси познавам- отблъскват тая мисъл като грях.
В минути на неистова тъга, в минути на печално съкрушенье, на малодушна с себе си борба -
утеха, бодрост сещам аз, кога в очите им, обърнати към мене, съгледам мълчаливо съжаленье.
|
XV
Сънувам сън блажен. Съм в родний край: с вид радостен се всичко мен усмива, небето с чудна синева сияй и светлина в сърцето ми прелива.
Баща и майка нежно ме прегръщат, грей бедний дом, облях в зари, и срамежливо, като се заслъщат, изкос ме гледат братя и сестри.
Из цялата вселена равен с мене по щастье има ли във тоя час? Душата ми вълнува една страст,
страст пламенна за прошка и забвенье, и мълчаливо благославям аз могъщий бог и цялото творенье...
|
||
|
XXIV
Днес светъл е байрям. На муезина от минарето спуща се гласът. Към старата джамия със стотина засмени богомолци се стремят.
Внезапно стар дервиш пред тях застана и грозен, с глас гръмлив извика тям: - Махнете се, кои през рамазана закон и пост потъпкахте без срам!
Изсред тълпата, няма от тревога, отстъпи просяк един, гол почти, но тук дервишът с ръце го обви:
- Не е за теб заповедта ми строга, виновните мълчат... Блажен си ти, защото не посмя да лъжеш Бога!
|
XXVI
Топорът дебне черквицата малка и скоро ще настъпи нейний край; и тъй се й тя сгушила дребна, жалка, като сама смъртта си да желай.
Де помощ за спасенье би търсила? За нея кой издигнал би гласът? Ония, на кои била е мила, гиганти уморени, в гроба спят...
Иди при тях... Всред общото забвенье те ще те пазят в своите мечти, поле за тях на слава и сраженье.
В тоз образ беден ще ги трогваш ти и в теб ще слушат вечно с упоенье на цял народ сърцето да тупти!
|
||
|
XXXVII
Мечтаех аз: на мощен кораб плувах по ширните морета и отвред потайни гласове неземни чувах: подвластен беше мене целий свет.
Земи, царства, народи свойте тайни откриваха усмихнато пред мен; очи ми в гледки тънеха омайни и плуваше в мечти духът пленен.
Сърцето ми затупа с радост свята: вести се родний бряг край сенчаст лес и полетях да стъпя на земята;
но прозвуча към мен жестока вест: назад! И там изохка ми душата: о, горко на изгнаника злочест!
|
XLV
Пред всякой зеющ гроб, когато пред очите да ми се мерне ликът бледний на смъртта, неволно климва ми главата на гърдите и с сълзи хлипам под гнетът на жалостта.
И гледам люлки празни, гледам деца дребни, остали без храна, без огън, без хлеб, моми без мощ, вдовици черни, кои дебне с раззинали уста позорният вертеп;
и плача за умрелий, плача за съдбата на живите, но по-горчива тегоба налита ми духът, кат смисля за тъгата,
коя с живота дадена е нам в делба, и още по-дълбоко стене ми душата за безднадеждната човешка нищета!...
|
||
|
|
|||
|
|
|
Публикувано в
|
|