ИЗКУСТВО
|
|
ИЗКУСТВО |
|
|
Евгений Маточкин "ЗНАМЕНА НА ИЗТОКА" НА НИКОЛАЙ РьОРИХ (Продължение от брой I-2010)
Джецюн Миларепа (тиб. “Мила, облечен в памучна тъкан”, 1040 – 1123) е най-прославеният измежду тибетските йоги, велик будистки поет-отшелник, живял в уединение сред планините, популярен със своите песни, известни с названието “Стоте хиляди песни на Мила”. Този свети Франциск от Страната на снеговете практикувал езотеричната наука на Вътрешния Огън и развил в себе си необикновени способности. “...Легендите за него често се разказват през вечерите около огньовете на лагерните станове и при селските домашни огнища”[47], - пише Юрий Николаевич Рьорих. Учениците, които са съставили житието на Миларепа, свидетелстват: “Благото, извиращо от него, отнася скръбта и страданието”[48]. Често го величаят като Сократ на Азия – и заради необикновената мъдрост, и заради смъртта му, причинена от изпиване на отрова. Художникът изобразява Миларепа в канонична поза с издигната към ухото дясна ръка, заслушан в недоловимите за другите тайнствени гласове на девите. Той е заобиколен от грандиозната панорама на Хималаите. В низините всичко още спи, потопено в синееща се мъгла, а по върховете снеговете вече са се оцветили с нежната позлата на изгрева. Първите лъчи, пробили през скалите, са пронизали пространството със сияещите струи на изгрева. Те затрептяват, сякаш струни на небесна арфа, и изпълват света с мъдрите гласове на планините. Миларепа, който забележително изпълнявал своите стихове и който очаровал всички с красотата на гласа си, е наричан от Рьорих тибетския Орфей. “... Великият поет Миларепа, – пише Рьорих, – е знаел за силата на часа преди изгрев, и в този благословен момент неговият дух се е сливал с великия дух на света в съзнателно единство”[49]. В тези мигове на щастливото сливане Миларепа е бил посещаван от музата, и той е съчинявал химни – благопожелания за човечеството:
Жизнедателно начало, растящо от земята, и божествен поток, който се излива от синия небесен свод, съединете се и осенете с благодатта всички живи същества...[50]
Николай Константинович, който сам изпитва възторг от утрото в Хималаите, е умеел по забележителен начин да предаде в своите произведения ликуването на природата, приветстваща изгрева на слънцето. Издигащите се зъбери на върховете, оживялото море от прозрачни облаци, искрящата шлифована повърхност на небосвода със своята ритмика на линиите и формите, с играта на сияещия цвят ражда усещането за звучаща музика. Асоциативната образност на картините на Рьорих тук е близка в своята основа до символизма на поетиката на Миларепа:
Върхът на планината, достигащ небето, означава нашата Несравнима Цел. Слънцето и Луната, обикалящи в кръг около върха, са пълното Просветление и Любовта. Техните лъчи, осветяващи небесата, са Благодатта, отстраняваща Невежеството. Подножието на планината, покриващо Земята, означава, че с нашите подвизи ще бъде изпълнен светът [51].
ОЙРОТ – ПРАТЕНИК НА БЕЛИЯ БУРХАН
Картината е посветена на Белия Бурхан и неговия благ приятел Ойрот. Бурхан е тюрко-монголска модификация на думата “буда”. Ойрот е легендарен владетел на Алтай, по тайнствен начин скрил се от враговете и обещал да се завърне и даде на народа щастлив живот. Съгласно преданието, той ще се върне, когато свещената Белуха промени своите очертания. В началото на ХХ век от върховете на Белуха се откъртват огромни маси лед, което послужило като сигнал за началото на проповедта на нова вяра – бурханизма. Рьорих описва чудото на претворението на стародавното предание за пришествието на Буда на Алтай по следния начин: “През 1904 година една млада ойротска девойка имала видение. Явил и се на бял кон самият Благословен Ойрот. Казал и, че той е пратеник на Белия Бурхан и че самият Бурхан ще дойде скоро. Благословеният дал на девойката–пастирка много указания как да се възстановят в страната праведните обичаи и как да посрещнат Белия Бурхан, който ще издигне на земята ново щастливо време. Девойката събрала рода си и обявила тези нови указания на Благословенния, молейки сънародниците си да закопаят оръжието, да разрушат идолите и да се молят само на милостивия Бял Бурхан. На върха на гористата планина било съградено подобие на олтар. Там се събирал народът, кадели калуна и пеели новосъчинените свещени песни, трогателни и извисяващи. Една от тях звучи така: ... Ти, на Алтай Владико – Бял Бурхан! Ти, населяващ около себе си народите в злато и сребро, Бял Алтай! Ти, който сияеш през деня! Ти – Слънце, Бурхан! Ти, който сияеш през нощта! Ти, Месечино, Бурхан!...
Местната администрация се смутила, научавайки за тази нова вяра, както те я наричали. Мирните почитатели на Белия Бурхан били подложени на жестоко преследване. Но наставленията на Благословеният Ойрот не погинали. И до ден днешен конник на бял кон се появява в планините на Алтай и расте вярата в Белия Бурхан. В разпръснатите юрти се шепне легендата, че на реката Катун ще настъпи последната битка между хората, и че зад далечната Бяла Планина вече сияе светлината на Белия Бурхан. И при тези думи главите на събеседниците се извръщат на юг от Алтай, там, където надалеч се издигат едни от най-високите планини, бляскащи ярко в своята снежна премяна”[52]. Художествените образи на Рьориховите герои са тясно взаимосвързани с планините: Благословеният Ойрот и девойката са толкова величествени, колкото и сияещата корона на Белуха. И планините са толкова изразителни, че изглеждат живи. Те са нарисувани не от ръката на западен материалист, а от четката на художник, който дълбоко почита света на високите планини, по начин, подобен на този, по който се изповядва култа към планините от народите на Азия, виждащи в каменните гиганти велики духове-исполини. На основата на тази традиция се гради и символиката на изображението на планините-гиганти при Рьорих.
Публикуваната рисунка представлява първоначалния замисъл, отразен в експедиционното тефтерче, тя е почти драска. Но същевременно в нея вече са определени като цяло композиционната схема, местоположението на героите и синевата на нощното осветление. Моливният щрих е едва забележим, ръката се движи по листа много внимателно, без да се увлича от красотата на линията, внимателно следвайки бликналото вдъхновение. Някои линии на рисунъка, които са откроени по ярко, са направени с по-силен натиск. Художествената идея е отлята в най-общи черти. Моментът на незавършеност създава впечатлението, че зрителят се е докоснал до тайната на творчеството, тайната на раждането на произведението. “Ойрот”, изглежда, е най-мащабното платно от серията. Огромното пространство на небето и земята, поразително високата точка на обзор, героите, изникващи от кълбата мъгла в нощната тишина под призрачната светлина на луната, – всичко това едновременно и възкресява мита, и го изпълва с нова художествена сила.
ДЗОН КА ПА (Според съвременното изписване Дзонкапа, Цонкапа или Цзонхава)
Чже Цонкапа (тиб. “Родом от страната на дивия лук”, 1357-1419) е велик тибетски религиозен деец, автор на голямо количество богословски трудове, в това число знаменития “Ламрим ченмо”, или “Голямо ръководство към етапите по Пътя на Пробуждането”. “Ясният и деен Дзон-Капа, толкова обикнат от целия север, основател на “жълтите шапки”[53] – пише за него Н.К. Рьорих. В школата гелугпа (тиб. “учение на добродетелта”), възникнала по линията на приемствеността от Нагарджуна, особено се подчертава значението на Учителя, ламата. Цонкапа въвел за монасите от школата строг устав, а също така значително обогатил ламаизма откъм обредната му страна. Цонкапа възродил и преосмислил почитането на Буда на Бъдещето – Майтрейя, навсякъде възстановявал неговите статуи и построил манастир в чест на Майтрейя и неговото “небе Тушита”. В животописа на Цонкапа се привежда знаменателния сюжет на Преображението, който видимо, послужил като основа за картината на Рьорих. “Една заран, облечен в пълните монашески одежди, Чже Ринпоче седнал в позата ваджра. Събрал си ръцете в мудрата дхияна и се потопил в съзерцание за 25 дни. Излизайки от него, той излъчвал светлина, която била нетърпима за очите. Всички около него били много удивени. Сред тях присъствал и главният ученик на Цонкапа всезнаещият Кейдуб. Някои виждали светло-жълта светлина, някои – оранжева, някои – златиста”[54]. Художникът помества тибетския светец на пиедестал от масивни каменни блокове, наричан “лъвския трон” на учението. На този трон обикновено сядал всезнаещият Цонкапа. Потопен в медитация, той сияе сред синевата на заобикалящия пейзаж, сякаш е изваян от злато. Може би сега към него самия могат да бъдат отнесени редовете от неговия Ламрим:
Твоето златисто Тяло, Светецо, е покрито красиво монашески одежди, сякаш връх на златна планина, обгърната от облаци на залез слънце [55].
Несъмнено, в него момент той е бил преизпълнен с чувство на любов и състрадание към хората. Той разказва, как може да бъде оказана помощ: “Когато при съзерцанието възниква искрено желание те да придобият щастие, тогава въобразете с ума си различни видове щастие и го дарете на съществата”[56].
Загадъчна картина, пълна с дълбок символичен смисъл, сияеща със студени цветове, с планини, насочващи погледа към небесните висини. Николай Константинович със своето изкуство предава духовният магнит на Хималаите: “Всички погледи са обърнати натам, където над облаците се извисяват величествените бели върхове. Възнасят се като особена задоблачна страна”[57]. В тази страна има много тайни, които привличат смелите търсачи, но ледените блокове им преграждат пътя. Но сред хаоса на грамадите в тъмна рамка е отделена проблясващата светлина към далечния връх или, може би, към кулата на съкровената Шамбала. Тя, тази кула, се разпознава по другите картини на майстора. “Изкачвайки се в Хималаите, вие сте приветствани от името на Шамбала. При спускането в долината същото велико понятие ви благославя”[58], – пише художникът, преминавайки с експедицията най-високите хребети на Азия. Цялата мъдрост, всички духовни откровения, идващи от планините, мисълта за Световната Община се свързват с тази легендарна страна. Сказанията за нея внимателно се пазят от народа. Рьорих с разбиране е възприемал тази предпазливост: “Всички ние знаем, как, посещавайки музеите и храмовете без особено разрешение, ние не можем да изучаваме складовете и съкровищниците, където понякога се пазят най-ценните предмети”[59]. Така и тук, в Хималаите, духовните съкровища са пазени от Стража. Стоящите високо, сякаш на ледени пиедестали, Стражи – Махатми – достигат равнището на върховете като великани на духа. “Винаги очаквани, неочаквано Махатмите са творили в просторите на Азия огромен, особен живот. Когато е нужно, Те са се проявявали. Ако е било необходимо, Те са преминавали незабележимо, като обикновени пътници. Те не пишат върху скалите Своите имена, но сърцата на знаещите пазят тези имена по-здраво от скалите”[60].
47. Рерих Ю. Н. По тропам Срединной Азии. Самара: Агни, 1994. С. 437. 48. Эванс-Вентц У.-Й. Великий йог Тибета Миларепа. Самара: Агни, 1998. С. 453. 49. Рерих Н. Шамбала. Рига: Виеда, 1994. С. 28. 50. Эванс-Вентц У.-Й. Великий йог Тибета Миларепа. Самара: Агни, 1998. С. 318. 51. Пак там. С. 238. 52. Рерих Н. Цветы Мории. Пути благословения. Сердце Азии. Рига: Виеда, 1992. С. 235-236. 53. Рерих Н. Алтай – Гималаи. Рига: Виеда, 1992. С. 79. 54. Чже Цонкапа. Большое руководство к этапам Пути Пробуждения: в 5 т. СПб: Нартанг, 1994. Т. 1. С. XLVI. 55. Пак там. Т. 1. С. 228. 56. Пак там. Т. 3. С. 47. 57. Рерих Н. Цветы Мории. Пути благословения. Сердце Азии. С. 247. 58. Пак там. С. 248. 59. Пак там. С. 247. 60. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 317.
|
||
|
|
|
|
|
© Евгений Маточкин © Дияна Златева,
превод.
Публикувано в
|
|
