СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ

Бр. I - 2010 (38)


 

 

Надя Стефано

 

СТИХОТВОРЕНИЯ

 

 
 

 

импресия (по Моне)

без пясък

пясъчните часовници

(щяха да) са просто стъкла

без стрелки

стенните часовници -

украшения

(или

нямаше да ги има)

тогава

паяците

(щяха да)

се опитват

да уловят времето

а рибарите

паяците

и лодките

няма(ше) да имат

гребла

само

тишината

(щеше да) носи

ехото

на камъните

(защото)

единствено

утрото

спира

нощта

 

 

 

 

 

(от)пътуване

сега оставам

за кой ли път

на мястото

където

е коминът

в дома

в който

припознавам

смехът

на сянката си

сива

 

но питам се

за кой ли път

това ли е домът

до който тичах

след

всяко

сляпо

недописване

и всеки

неуспешен

опит

(за завръщане)

 

ще тръгна пак

за кой ли път

(познавам си нозете)

обувки

все ми липсват

и шапката

на

скитник

 

 

 

 

епилог

на прощаване

...не винаги тежи

и думите са...

някак си

...излишни...

не търсиш

и не помниш

сторени злини...

оневинени

плахи стъпки се стопяват

 

на тръгване

...не винаги вали

и слънцето е

някак близко

не знаеш

колко

много ще боли

когато

нова рана се отваря

 

на разсъмване

...не винаги е тихо

и гласът ти

някак свито

може да кънти

а вътре в теб

...е празно

 

на прощаване

...не винаги сълзи

на миналото

вехто наметало

безпътие

не значи

без следи

 

все от някъде

започва

другото

...Начало

 

 

 

пробуждане (или винаги има възможност(и))

 

време е

да изхвърля

(полу)забравените

остатъци

натрупани

като ненужни вещи

в тъмна и студена стая

 

време е

да изтупам тишината

от постелята

с избродирани суеверия

проспали

от куртоазия

свежия въздух

на дивото привличане

 

(онова

което

спасява

от фалшива

благородност

 

онова

което

разголва

до безмерна

лудост)

 

време е

да напусна

кожата си

така остаряла

от светска пародия

привидно естетизирана

 

време е

да измия очите си

с възможности

преминаващи

докато сънувам

че го правя

 

 

задкулисно

 

вървя

 по ръба

и нося под мишница

 избледнели

от чакане истини

 

(докато)

 

в очите напразно

 о(т)глеждах Луна

неказани думи

 сключваха сделки

 

 

 

 

където когато намирам

затварям очи

и в моята

тъмна

половина

където

пустош е синоним

на красиво

два свята

се сблъскват

когато

значението се (пре)връща

в начало

а празното

отхвърля

всички

обвинения

(без замяна

на болни

надежди)

срещу

недохранена

реалност

 

затварям очи

и в моята

тъмна

половина

намирам

покой

 

 

 

опит за определение

 

този град ме привлича до болка

с празни улици, с криви пътеки

без тротоари, без дори светофар

и птици няма, и музика

само един (леко) остарял вехтошар

 

 

често в този град се разхождам

няма залез и изгрев там няма

нищо не тръгва и нищо не чака

само един часовник самотен

той отдавна обаче е спрял

 

 

градът, който ме мами до лудост

няма граници, няма ‘може би’ и ‘ако’

дори и възможности няма, тишина(!)

илюзии няма, нито сини мечти,

няма стени – градът извън мойта реалност

 

 

 

  

 


© Надя Стефано. Публикувано в  на: 20.04.2010.

Бр. I - 2010 (38)