Слънчевият човек. Спомени за Петър Димков. Книга първа. Сп. "Палитра", бр. II-2008 (32)

Отдавна имам дълбокото убеждение, че в историята на нашия народ, започнала от безпаметни времена, та чак до днес, има вътрешна духовна щафетност. Всяко събитие е имало и има свой незрим езотеричен смисъл, който бива долавян от онези индивиди, които са постигнали “единението си с цялостния космичен ЧОВЕК”. Бях удивена, когато в последния ден отидох на изложбата за Гео Милев и неговата епоха и открих там два текста. Единият беше написан с едри букви така, че да се прочете от всеки посетител:

Човекът е всичко:

и цел, и мечта,

и красота, и любов,

и изкуство, и дух,

и свят, и Бог.

Гео Милев

А другия съвсем случайно открих в една от папките, които бяха подготвени с висок професионализъм и вещина от организаторите на изложбата:

При един сравнителен преглед ...може вече да се установи с една доста голяма вероятност, че именно музиката на балканските народи, а особено тая на нашия народ, крие в себе си досега още запазени елементи на една хилядилетна култура, допираща се до епохата на асировавилонците...

Васил Божинов

За мен и двата текста станаха чудесен знак, тъй като ме насочиха към размисъл за същността на развитието ни като народ и за стойностите, които не чезнат никога от душите и сърцата на обикновените хора, независимо че понякога никой друг не се е докосвал до тях...

Докато работехме с мои приятели през последните години над книгата “Петър Димков – добре познатият ...непознат”, не ме напускаше чувството, че всяко добро човешко дело има своите основи и бъдно съществуване... и че във всеки миг – тук и сега – чрез човека се концентрират силни и чисти сътворяващи енергии... Как би описал живота си Лечителя? – Не зная, но аз вече го възприемам като постоянно сътворяване на здраве и лична отговорна мисия за бъдещето на народа ни... Затова, след като излезе книгата на Николай Кафтанджиев и я представихме в Народно читалище “Славянска беседа” на 23 март 2005 година, естествено бяхме вътрешно подтикнати с мои приятелки да започнем да събираме “живите спомени” за Лечителя, за да разширим собствената си представа за него.

Първите няколко спомена получих днес от Боряна Баракова, която се зае основно със задачата... В тези спомени се осмелявам да направя само някои правописни и дребни стилистични поправки, за което ще поискам и съгласието на авторите.

13 май 2005 година

Сърдечна благодарност изразявам към г-жа Лили Димкова. Тя издири най-близките излекувани, които впоследствие са станали духовни приятели на татко й, а някои от тях – и негови верни съратници. Тя ме помоли в началото на книгата да включим и спомена на Блага Димитрова.

Невяна Керемедчиева (издателка)

<към началото на книгата>

ПЕТЪР ДИМКОВ – ЧУДОДЕЙНИЯТ ЛЕЧИТЕЛ И ЧОВЕК

Блага Димитрова (14 януари 1994 г., в-к “Слово”)

Неволята ме доведе до прага на скромния дом с градинка на Лечителя Петър Димков. Сега благославям тази тежка болест, която ми даде възможност да срещна една неповторима личност.

Бе минал 90-те години, но никой не би повярвал – дребен, пъргав, спретнат, с алабастрено бяла кожа, опната като на млад човек, с приветлива усмивка. Високото му чело бе озарено от някаква спокойна светлина, сякаш мислите извътре грееха... Седнах в тясната стая на стол до прозореца. Той прегледа ирисите на очите ми с малко апаратче. Работеше без очила. Изненада ме с признанието за добрата операция, която са ми направили хирурзите. Обикновено лечителите обвиняват официалната медицина за всички патила на болните. И най-естествено ми разкри безпокойството, което уж не показвах: “Не се съмнявайте, няма никаква опасност за живота Ви. Остава сега да съдействате на изстрадалия си организъм да си помогне сам. Как? – Съвсем просто: чист въздух, ритмичен дневен график, здрав сън. И за засилване на съпротивителната жизнена енергия – ще пиете бъз!”

И разказа с вдъхновение на поет как е наблюдавал целебните тайни на природата:

Когато невестулката влиза в двубой с отровна змия, притичва от време на време към бъзов храст, хапва бързешком от черните зрънца и отново се хвърля срещу змията... И змийската отрова не я досяга. А лястовичките преди полета към юг непрекъснато две седмици зобат от бъза – неслучайно зърната му узряват в края на август, началото на септември. Така малките птички набират сили за голямото пътешествие над морета и суши, срещу бури и изтощение...

Та и аз за дългото уморително възвръщане към живота берях бъзовите черни зърна от храстите из Драгалевци. Хората ме предупреждаваха изплашени: “Те са отровни!” Но аз помнех урока от невестулката и от лястовичките... По рецептата на Петър Димков бъзовият сироп наистина има чудотворно въздействие.

И на моите опити да му благодаря той повтаряше своята известна фраза: “Не на мене, а на Бога благодарете!” На Бога трябва да благодарим, че на нашата земя живя и се труди за всички хора най-безкористният и най-мъдър природолечител – Петър Димков.

<към началото на книгата>

ПРИМЕР ЗА ЖЕРТВЕНО СЛУЖЕНИЕ

Славка Цветкова

(София, ул. “Димитър Манов”, бл. 14, вх. Б, ет. 5)

Чичо Петър бе пример за жертвено служение и любов към хората. Той посвети целия си живот – и до последния си дъх – да лекува и съживява страдащите. Такъв човек не може да се забрави! Той не беше обикновен – имаше дар от Бога.

Приемаше хората с усмивка. Слагаше ръката си на главата на пациента (на ум размишляваше – или се молеше) и с помощта на една лупа (която беше винаги в джоба му, когато излизаше) виждаше всичко през очите, откриваше болестта и даваше напътствия за лечение. Окуражаваше хората да не се отчайват, а да си пеят “Цвете мило...”. При него самовнушението беше на първо място: “Всеки ден ставам все по-добре и по-добре...” – И резултатите бяха налице. При него идваха хора, отписани от лекарите.

Аз съм водела много хора – бездетни са се сдобивали с рожба; с язва – и са оздравявали; гръдоболни – излекувани; задух, хронични бронхити; бъбречноболни и много, много други – и винаги с положителни резултати.

Един ден му се оплаках: “Чичо Петре, защо някои хора са толкова неблагодарни? Една жена, която доведох при тебе, се излекува и роди рожба, а сега се прави, че не ме познава...” А той ми каза: “Ти си религиозен човек и знаеш, че Бог всичко вижда... Благодарността от хората не е важна.” И наистина той помагаше на хората по библейски: “Даром ти е дадено, даром давай!”

Хилядите хора, които изцеляваше, а и всички, го уважаваха и ценеха искрено.

Като гледам и разглеждам неговите издадени томове, върху които е работел неуморно цял живот, не мога да се начудя и обясня как може един човек да знае за абсолютно всички болести, които съществуват, и техните признаци и лечение... Докато хуманните лекари имат специалности – очни, уши-нос-гърло, нервни, вътрешни болести, кожни, гинекологически и пр., и пр. А чичо Петър знае всичките. Това е неповторимо – дар Божи. Какъв непосилен труд – цял живот да събира, да научи, да напише!

Той ми беше поставил задача: да приготовлявам сироп от бъз за лечение на всички болести и за засилване на организма. ...А сега невежи хора го унищожават отдъно и няма как да го набавям.

Приготвям си също лекарство по негова рецепта от кестени. Настъргани с кората, поставят се в шише, да запълнят 2/3 от обема му, заливат се със спирт, и на седмия ден се поставя по една чаена лъжичка сяра, нафталин, нишадър, салицил и камфор на прах. Всеки ден сместа се разклаща, за да се разтопят съставките, и накрая се слагат 3 супени лъжици терпентин. Маже се при всякакви болки – кръст, крака, ръце, гръб, гърди и пр. Чичо Петър казваше: “Това мъртви възкресява.”

Очите, за да не се получават пердета, всяка вечер и сутрин се плискат 15 пъти с вода, хладка, от чешмата.

Чичо Петър прилагаше природосъобразен живот. Беше вегетарианец, както и цялото му семейство. Леля Мими, съпругата му, готвеше прекрасни вегетариански ястия. Тя беше неотлъчно до него – незаменима помощница във всичко... Бяха рядко семейство.

Толкова много добрини правеше на хората и Бог го прибра леко – както си спеше.

Няма да забравя какво ми се случи, когато бях при леля Мими, през нощта, преди тя да умре. Исках да отменя Лили, защото много се преуморяваше с грижите си, и останах през нощта. По едно време полегнах на леглото на чичо Петър и изведнъж чувствам, че някой ме докосва леко по рамото, скочих, но нямаше никого. Погледнах леля Мими, беше спокойна. Беше се съмнало. Лили дойде при мене и ми каза, че също е почувствала присъствието на чичо Петър. Каза ми да си отида вече вкъщи да си почина. Точно си пристигнах у дома, и Лили ми се обади, че леля Мими е починала...

Чичо Петре, ти вечно ще живееш и ще помагаш със своя безценен принос на хората. Благодарим ти!

Той остави всичко на своя внук, носещ неговото име – д-р Петър Димков, който също лекува хората и продължава неговото дело.

<към началото на книгата>

ВИНАГИ Е В МОЛИТВИТЕ МИ...

йеромонах Киприян

Казвам се Михаил Спасов Манолов – йеромонах Киприян, игумен на Араповския манастир “Св. Неделя”, с. Златовръх.

За мен той е велик човек и никога аз няма да го забравя, първо, защото не можех да ходя, а той и упоритостта на моята майка Верка Петрова Манолова успяха да ме вдигнат на крака – да продължа да живея. Той имаше чудни рецепти, които мама спазваше най-строго. Никога няма да забравя рецептата с кестени и орехи, нито рецептата с алое, мед и вино – така се започна гледането на цветето алое в нашата къща. Също така няма да забравя и думите му: “Той ще живее и ще стане голям, истински, добър човек!” И действително, ето, вече съм игумен на манастира, и винаги с гордост говоря за моя любим кръстник Петър Димков, и казвам: той е лекар, като него няма, той е велик... Когато служа служба, винаги е в молитвите ми.

Никога няма да забравя и великото тайнство “кръщение”, когато той дойде вкъщи и ме прие след кръщението – той ме прие за свое дете. Този миг за мен беше много силен, защото аз бях непрекъснато в неговите обятия и приех неговото бащинство. Той беше лекар на лекарите и изключителен баща. Никога няма да забравя и картичките, които ми подаряваше, за да се уча да пиша.

Също така няма да забравя колко хора бяха около него. Бях радостен, че и аз съм до тях.

Никога няма да забравя и неговата съпруга, леля Мими. Когато произнасях тези имена “чичо Петър и леля Мими”, мед ми капеше от устата, защото те бяха много скъпи за мен. Няма да забравя и чудните обеди – за мен беше радост, че съм приет на трапезата им, че я споделят с мен. Много пъти ходехме с мама на обяд в техния дом – и когато той преглеждаше, когато станеше готов обядът, леля Мими му даваше сигнал – с един бастун му почукваше. Те бяха истинско – показно за добро – семейство. Той беше вечно усмихнат, не знаеше какво е мъка или тъга. Винаги неговият дом беше широко отворен по всяко време за всеки.

След неговата смърт винаги си спомням с най-добри чувства за него и никога няма да го забравя... Преглеждайки всеки един, когато започваше, той полагаше ръце върху главата му и произнасяше молитва за него, и тогава го преглеждаше. Винаги той преглеждаше само с едно фенерче в очите – ползваше ирисовата диагностика.

За мен беше голяма загуба, когато съобщиха вкъщи, че Лечителя е починал, голяма загуба, защото нямаше вече при кого да ходя – да ме озарява с усмивка. Посещавайки гроба му, виждам, че той има и там необикновено излъчване – и винаги, когато посещавам София, винаги ходя на гроба му.

Никога няма да забравя и момчето, което растеше на всеки пет минути, аз му изпратих негова снимка, и той успя да помогне за спирането на този процес. Не помня откъде беше момчето, но той успя да му помогне.

Той ще е незабравим за мен. Вечна да бъде паметта му! Бог да го прости!

С уважение,

йеромонах Киприян

<към началото на книгата>

ПРИМЕР ЗА ДОБРОТА И ЧОВЕЧНОСТ

Душко Николов Маслинков

(ул. “Златовръх”, бл. 51, вх. В, ап. 54)

По случай 120-годишнината от рождението на този изключителен човек искам да припомня някои случки от живота му и неговата дейност като природолечител от 1941 и 1942 година.

Бях на около 18 години, когато една сутрин се събудих изгарящ от температура – около 40 градуса. Майка ми, изплашена, веднага се обади по телефона на г-н Димков, но той не беше вкъщи. Позвъни в поликлиниката, откъдето изпратиха лекар, който, след като ме прегледа, каза, че съм много зле – имам плеврит и бронхопневмония, – изписа ми куп лекарства и обясни, че лечението е много продължително, трябва много да се пазя и да спазвам определен режим. След около един час дойде г-н Димков, погледна в очите ми (работеше по ирисовата диагностика) и отсече – плеврит и бронхопневмония! Майка ми му обясни, че е идвал лекар, който е поставил същата диагноза, и му показа рецептата. След като я погледна, той каза, че не трябва да взимам нито едно от предписаните лекарства, и обясни на майка ми как да ме лекува.

След два дни г-н Димков отново дойде да ме види, а аз вече бях много по-добре. Температурата беше спаднала. Попитах го дали мога след седмица да отида на курорт в Обзор (приятелите заминаваха), той се усмихна и ми разреши, при условие че първите няколко дни се къпя в морето само по пет минути на ден.

На ул. “Васил Кирков” живееше семейство с двама сина. През 1941 г. големият, с когото бяхме приятели, се разболя и го закараха в болницата, в която майка му работеше като медицинска сестра. Два-три дни след приемането му главният лекар я извикал и й казал, че синът й е болен от менингит, и тъй като тази болест не се лекува, я посъветвал да го прибере вкъщи, за да не умира в болницата. Представяте ли си какво й е било на тази майка! Прибрали го у дома и помолили г-н Димков да го прегледа. Той веднага отишъл, прегледал болния и поставил диагноза – менингит. Майката се разплакала, но той й казал да не се притеснява, защото синът й ще бъде излекуван. Тя не повярвала, но много стриктно изпълнявала процедурите, предписани от г-н Димков. Приятелят ми бе излекуван, завърши с отличие Художествената академия и живя още дълги години.

Това беше г-н Димков! Той не беше човек, а беше светец!

За дейността си той не взимаше никакви пари, а лекуваше нуждаещите се безплатно, с много внимание и любов. Такива хора не трябва да умират, а да живеят вечно, за да служат за пример на всички със своята доброта и човечност – особено на съвременните лекари!

Но аз съм уверен, че спомените за този велик човек и лечител са живи в умовете и сърцата на тези, които го познаваха, и те ще ги предават на поколенията!

<към началото на книгата>

ДОКОСВАНЕ

Беба (Мария Дондова – учителка)

Има една поговорка, че птиченцето каца само веднъж на рамото. На моето рамо кацна славейче, когато Бог ми помогна да влезна в една двуетажна къща в кв. “Лозенец”. Там потърсих помощ. Намерих я. И не само помощ за здравето, а и светлина за душата. Всички членове на моето семейство са лекувани по рецептите на народния лечител Петър Димков. Ние толкова му вярвахме, че когато малкият ми син на 1 година и 4 месеца се разболя от бронхопневмония (доказана с рентгенова снимка), започнахме да го лекуваме със “солена жилетка” и не му дадохме предписаните антибиотици. Само след четири дни на контролен преглед лекарката каза, че е станала грешка – детето не е имало бронхопневмония.

Започнах често да посещавам тази къща. Тя е необикновена. Каменните й стълби са издълбани на места от обувките на тези, които са я посетили. Такива стълби съм видяла само в палата на Мострения панаир в Лайпциг. Представяте ли си камък издълбан, както едно ждрело от водата, течаща през годините? Колко хора са я посетили... В тази къща народният лечител приемаше болката и страданието. Не пазеше стаята, в която спят с жена си, от тежките излъчвания.

А жена му, колкото крехка на вид, беше един гранитен стълб за него. Петър Димков сподели с мен и моята майка, при едно посещение у нас, че не може да живее без Мими и един миг. Затова си отиде преди нея.

Всички знаем какво правеше този велик дух, не само за нацията. Беше достатъчно убедителен да накара и “мързеливите хора”, а и тези, които не бяха достатъчно убедени, да полагат неимоверни усилия, за да лекуват близките си, защото лечението бе тежко, но успешно.

До този невисок човек, но с дух на светец, стоеше “невидима сянка”. Тя е раждала децата му, тя беше стопанката, която издържаше целия наплив от хора. Имаше невероятен усет. Но и нейното сърце бе голямо. Тя помагаше и на непознати хора – и им помагаше с каквото може. При едно от моите посещения я видях с голяма игла в ръце. Нещо шие. Една изтривалка доста дебела, но с дупка в средата. Тази дупка е пробита от хорските обувки, а тя я попълваше с дунапрен. Обясни ми, че я кърпи, защото не може да намери подобна. Тя, както бе дребна (но не и по дух!) и крехка, кърпеше изтривалки, забиваше пирони, а как готвеше – по-големи вкуснотии от нейните ястия не съм вкусвала. Тя като автор на готварска книга за вегетарианска кухня още през 30-те години показваше и на практика знанията си. Често, когато ходех у тях по обедно време, чичо Петър настояваше да седна с тях на масата. Кратка, звучна молитва се казваше преди ядене. Да, в онова време на неверие...

Със смъртта на тази двойка сродни души ние изгубихме много. Останаха неговите деца и внуци. Аз лично изключително много се радвам, че животът “до дедко” на внука му д-р Петър Димков е допринесъл много за изграждането му – на един истински лекар. Добре, че внукът продължава делото на дядо си, в противен случай само ние, които сме се докосвали до неповторимия Лечител, трябваше да убеждаваме младите, че неговите съвети са безценни.

<към началото на книгата>

СЪБИРАНЕТО НА СПОМЕНИ ПРОДЪЛЖАВА...

Още в края на март разпространихме с няколко от моите приятелки една листовка, която ще дам и тук, защото мечтая започнатото дело да не секва, а да намери отклик колкото е възможно по-широко в българското общество:

СЪРЦЕТО ЧОВЕШКО СЪХРАНЯВА ПАМЕТТА...

Издателство ХРИКЕР се обръща към всеки българин – индивидуално – с молба да помисли дали сред неговите близки по света не се пази някакъв конкретен спомен за Лечителя на българския народ. Какъвто и да е този спомен, моля, пишете на следните адреси:

Удивителни са практическите индивидуални методи на работа на този невероятен български титан на духа. До каквото и да се е докоснал през своя почти вековен живот, оставил ни е блестящи реализации – достатъчно доказателство са няколко съхранени паметника от историята на народа ни и систематизирането на българската народна медицина... Но най-удивителното в делото му е ежедневната помощ за десетки, а може би стотици хиляди болни чрез диагноза по ирисите на очите и пробуждане по уникален духовен път на дълбинните естествени енергии в човешкото тяло. За него се разказват легенди не само в България... Той е един от онези безбройни незнайни будители на човечеството, които отвеки веков градят икономиката на милионите слънчеви сърца.

Издателство ХРИКЕР очаква писмото Ви, скъпи Приятелю!

Днес получих още няколко материала, по които са работили моята млада приятелка Димитринка Цветкова Ценова и нейната майка Мария Димитрова Ценова – най-напред са записали с диктофон разказите (за което особено им е съдействала Лили Димкова), а след това са ги записали на хартия. Те са и така озаглавени – “разкази”, за разлика от дадените в писмен вид спомени. Всички получени вече текстове са изключително ценни със своята искреност и непосредственост. И в тези разказани спомени ще има малки стилистични корекции и незначителни съкращения на някои повторения...

С особено внимание издателството запазва стила и емоционалните окраски на всички разкази и спомени.

Баща ми беше голям приятел с г-н Петър Димков, много се тачеха, още повече, че бяха почти връстници. Той страдаше от бронхиална астма и г-н Димков му спаси живота. Но на стари години (70) баща ми замина за Ямбол, да пише някаква история, и там сам не се опазил, разболял се от остра бронхопневмония и се върна в София. Петър Димков идваше вкъщи да го лекува – упорито, и се стараеше, – но баща ми беше доста стар и почина преди приятеля си г-н Димков.

Лично мене ме е лекувал много по-късно – от стомашни болки. Отидох в къщата им. Посрещна ме жена му – майката на Лили, сърдечна жена. Петър Димков извади една лупа и погледна в очите ми. И както правеше своята диагноза точно, ми каза, че имам язва на пилора – колкото зърно на леща. И други лекари са ми казвали, че имам язва, но къде и каква – никой не уточняваше. Единствен Петър Димков даде диагноза и рецепта за лечение. Пазех диета и няколко месеца спазвах точно указанията за лечението с билки, които жена ми приготвяше. Но не си ги спомням сега. Всичко беше подробно написано, защото беше доста сложно.

За г-н Димков мога да кажа, че при него идваха хора от Гърция, Македония и откъде ли не – за лечение, помощ или съвет. Не връщаше никого и не вземаше пари. Беше уважаван в целия квартал. Все ми се струва, че който е имал работа с него, е разбрал, че той е необикновен човек, с дарба “да вдига човек от гроба”. Имаше нещо вродено, ореол... Бог има пръст!

Още през 1936 година той имаше издадени 2 тома с описани болести и подробно лечение. През 70-те години пак издадоха негови рецепти. Аз и тях си набавих – и сме ги ползвали.

Петър Димков беше не само надарен да лекува, но имаше изключителна човечност. Идваха при него отчаяни хора за съвет, да ги утеши, да ги насърчи за живота. И рецептите, които предписваше, бяха точни и добри, но трябваше с много упоритост и постоянство да се изпълняват. И много, много вяра, че ще му се помогне на болния. Това беше най-голямата сила в неговото лечение.

Чувал съм, че в тази, същата, къща са идвали и от тогавашните големци. (“Но татко мълчеше по този въпрос, колкото и пъти да сме го питали” – допълва Лили Димкова.) Мисля, че благодарение на това, че излекува Брежнев, той за благодарност е съдействал да се запази мястото-градина на Петър Дънов (Беинса Дуно) в кв. “Изток”, близо до Руското посолство, и с подкрепата на Людмила Живкова.

Петър Дънов, който беше и съветник на царското правителство, го отричаха по тоталитарно време. Но когато още беше жив до 1944 година, аз ходех на Изгрева. Там живееха такива чисти хора – чисти и на външен вид, и по душа. Живееха като в комуна – имаха кухня обща, хранеха се заедно. Сутрин рано в бели дрехи посрещаха изгрева на слънцето, свиреха на различни инструменти, най-вече на цигулка, и танцуваха танци. Аз се бях влюбил в едно много хубаво момиче – Анелия. Беше ме омаяла чак, а аз, като момче, се притеснявах да я погледна в очите. Та ходех там повече заради нея. Затова знам и съм виждал тези неща, които ви разказвам.

А с Лили Димкова се познаваме от младини, защото аз бях нещо като режисьор в едно читалище – “Пробуда”. Там поставяхме пиеса – “Пътешествие по света”, а Лили танцуваше “Болеро” на Равел. Тя стана художничка, а от онези хора, с които се виждах на Изгрева, излязоха много добри музиканти. Както и от нашия квартал. Бяха будни хора. И спортисти имаше известни и други образовани личности. Аз 3-4 години бях дипломат, икономист съм по професия. Имам две деца и четирима внуци, а сега най-голямата ми внучка ще ме дари с правнук. От случая с язвата почти нищо не ме боли, не се оплаквам, над 70 години съм и още работя.

При Петър Димков идваха толкова много хора, че без помощта на съпругата си Мария той не би могъл да смогне. А тя, винаги засмяна и любезна, настаняваше дошлите, докато им дойде редът. Тя беше най-верният му помощник. Той сондираше мнение с нея за някои рецепти. Двамата се допълваха страшно! “След години – казваше тя на внука си, – само ти ще заместиш дядо Петьо, защото друг не проявява интерес.” Внукът им сега е доктор – ирисодиагностик, точно като дядо си.

Да ви кажа и за запознанството ни с чичо Петьо – стана чрез едни роднини (на моята сестра зълва), съседи на чичо Петьо, които скоро се бяха преместили. И се лекуваха при него. Аз проявявах интерес към медицината, защото мечтаех, много исках да следвам медицина, но положението се промени, когато се омъжих... Бях чула за неговите трудове за билколечение и понеже бабата на мъжа ми също е познавала и събирала много билки (с които можела да лекува доста болести – та и от селата чак идвали при нея), по тази причина потърсих и прочетох томовете на Петър Димков още отпреди 9-ти септември 1944 година и просто ги имах като настолна книга... И четях много, намирах и всевъзможни други книги... Веднъж в разговор той ми каза: “Ето, това е повод да започнеш. Впоследствие всичко ще научиш постепенно.” Така той поощри моите интереси, като предложи семейството ни да открием едно магазинче за билки, в което да започна да прилагам сама наученото за неговото лечение. И това стана. Нарекохме магазинчето “Салвия” – от името на градинския чай. То беше на ул. “Граф Игнатиев”, преди пл. “Славейков”. Там правехме билкови комбинации, той изпращаше хора при нас със своите рецепти – и аз подробно обяснявах на всеки как да ги изпълнява, защото бяха доста труднички процедури (компреси, налагания, чай в различни комбинации). Често хората нямаха представа от такова лечение. Разяснявах как се провежда лечението с всички подробности на приложението му. Обяснявах на болните и ходех по къщите да им помагам в лечението – всичко правех безвъзмездно.

В един разговор с чичо Петьо му казах, че прабабата на мъжа ми Жоро правела бъзов мармалад от зърната на полския бъз и лекувала с него. Наричали го “ковет-маджун” (от ар.-тур. kuvvet – сила – бел. ред.). Чичо Петьо прояви много голям интерес и ми каза, че и той самият е наблюдавал прелетните птици, които преди отлитането си на юг зобат основно от тези зърна на полския бъз. И ни предложи да продаваме в магазинчето и бъзов мармалад. Отначало го правеше баба ми, а после – и аз. Събират се зърна от бъз – ниския, змийския, – храста, който смятат за отровен, но не е. Добре узрелите зърна се пресоват, за да излезе сокът. Той трябва да се прецеди през сито, след това – и през тензух, за да не останат парченца от семчиците и от люспичките. Вари се с малко вода (без захар!), на тих огън доста време, като се маха непрекъснато пяната – тя горчи повече. Вари се, докато се сгъсти, но не много. Дава се за подсилване на имунната система – против анемия, за пречистване на кръвта и въобще за укрепване на целия организъм... Като млада булка, когато бях 40 кг., си спомням, че доста го вземах, за да се подсиля. А после, както вече ви казах, и той го препоръчваше в своите рецепти, та хората, които лекуваше, си го купуваха от нашето магазинче.

А в магазинчето ни имаше удивителни случаи. Ще ви разкажа за един от многото. Една ослепяла жена я доведе синът й при чичо Петьо за лечение. Това беше една страхотна любов между майка и син! Едно от нещата в лечението беше пиенето на сок от моркови, които съдържат каротин, и чичо Петьо много държеше на него. Синът й извърши просто подвиг. Тогава нямаше машинки и той е стъргал морковите на ренде... постоянно, без прекъсване, около 500 килограма моркови! ...И по едно време майка му прогледна!!! Когато двамата дойдоха в магазинчето и тя вече виждаше, всички плакахме от радост...

Имахме дълго сътрудничество с чичо Петьо... Всички го боготворяха, защото в крайна сметка намираха лек. И ние вкъщи, цялото ни семейство, само неговото лечение прилагахме. Майка ми имаше тумор в коремната кухина и защото беше възрастна (68-70 години), не можеше да се оперира. Когато чичо Петьо я прегледа, й даде нещо против повръщане, гадене и болки – компреси (лапи) от зеле + квас + праз и други неща. Излекувахме я без операция. За майка ми, Менка, чичо Петьо казваше, че в минал живот са били брат и сестра – и много се обичаха...

И аз прилагах неговото лечение – особено след раждането на дъщеря ми (преди това имах две починали деца като бебета – по различни причини). След втория път лекарите ни предупредиха да изчакаме една година. Но ние много искахме дете и когато трети път забременях, лекарите ме задължиха да изкарам бременността на легло. Раждането беше трудно, защото малко съм се движела дълго време. И така се роди дъщеря ми, като изрично ми забраниха повече деца. Но когато тя поотрасна, все повтаряше: “Защо другите си имат братче или сестриче, а аз нямам?” Аз споделих с чичо Петьо, а той ми казва: “Мичон, ще мине леко бременността и леко ще родиш, но ще минеш през лекуване.” Но мъжът ми беше против – той се страхуваше за мене и не беше съгласен да имаме повече деца. Но аз съм упорита и тайно вечер, след като той заспи, и сутрин, преди да се събуди, правех процедурите, които ми бяха предписани – три месеца промивки, тампони, лапи. Но почти към края мъжът ми ме усети и аз не довърших лечението. Но действително забременях – имах лека бременност и леко раждане. През бременността също пиех билки. Това беше едно от най-важните лечения. Родих прекрасен син без никакви усложнения...

Мъжът ми имаше болки в стомаха – язва, а лекарите казаха “рак”. Веднага отидохме за преглед и консултация при чичо Петьо и той ни успокои: “Няма страшно, Мичон!” Съпругът ми излезе от болницата и започна веднага лечението за язва на стомаха. Ще ви кажа една рецепта, която той даде, но не е включена в книгите му. 10 супени лъжици прах от цвета на жълт кантарион, 0,5 кг. пчелен мед, 3 пресни яйца, 3 лимона, 0,5 л. чист зехтин. Яйцата + кантарионът + медът + лимоните (настъргани без семките и вътрешната бяла люспа) се разбъркват добре и накрая капка по капка се добавя зехтинът. Всяка вечер се взима на гладен стомах: между 24 и 1 часа – една супена лъжица, сутрин между 5 и 6 часа – 1 супена лъжица, и след закуска – 1 суп. лъжица. В денонощието стават три супени лъжици. Ние направихме 2 дози – и толкова години вече нищо му няма.

В живота на чичо Петьо имаше много тежки моменти. Веднъж той замина за Пловдив, както много често в провинцията го викаха близки хора, които събираха свои близки за преглед. Но не се върна и ние всички се безпокоехме – двете семейства бяхме станали много близки – чувствахме се като едно семейство... При това отиване в Пловдив милицията прави блокада около къщата и арестува всички болни заедно с чичо Петьо. Тях ги освобождават, след като те казват, че той не им е взел никакви пари. Него обаче са го задържали и ние не знаехме десет дена какво става с него... Мъжът ми пътуваше всеки ден до Пловдив и се мъчеше да разбере нещо, но не успяваше... След десетия ден чак разбрахме, че той е в едно управление на милицията, и деня, в който ще бъде освободен. Мъжът ми отиде да го посрещне и заедно си пристигнаха в София. Чичо Петьо едва се държеше на краката си. Държали се много жестоко с него, сложили го в едно подземие... Той нямаше да издържи на условията, но тогава по Божия милост разбира за неговия арест жената на началника на милицията, която той по-рано бил излекувал, и ходатайства да бъде преместен в затвор. Така той бе спасен. Ако ви кажа, че всички сме изживели такава трагедия! Но това не му попречи, той не се отказа да продължи делото си - да преглежда и лекува.

А Министерството на народното здраве му забраняваше да лекува. Спомням си, една делегация, хора, излекувани от него от нелечими болести, отидоха в това министерство да молят да се разреши на чичо Петьо да лекува свободно. Министърът Рачо Ангелов им казал: “Да видя, че мъртъвци е възкресил, няма да му разреша!”

Внукът му д-р Петър Димков го наследи – продължава делото му и ...носи неговото име. Всеки, който желае, сега може да го потърси и да получи добър съвет от него – точно както по-рано даваше съвети дядо му...

До последния ден на чичо Петьо бях с него, помагала съм му и винаги съм била много осторожна... Трябва да ви кажа, че много го обичах и ще продължавам да го обичам, докато съм жива...

Мария Йосифова Каменова (Бобчева по съпруг)

Искам да разкажа за близостта между нашите две фамилии – сем. Димкови и сем. Каменови. То датира от много дълги години. Майка ми е имала гръбначно заболяване и след дълги лутания по лекари се е добрала до истината, намирайки г-н Петър Димков, когото по-нататък ще наричам “чичо Петър”, тъй като аз съм се родила благодарение на неговата намеса при лечението на майка ми. Та благодарение на това лечение тя успява да получи едно цялостно пречистване на организма и въпреки напредналата си възраст успява да забременее и да ме роди на 44 години. Оттогава и аз съм била под негов надзор. Била съм нежно и крехко дете и често се е налагала неговата намеса. И поради тези чести контакти семействата ни са се сближили и аз имах възможност да бъда често под благотворното влияние на чичо Петър и неговата мила съпруга, която наричах “танте Мими”. Обичах да отивам в техния дом и да си играя с играчките на техните деца. Чичо Петър бръкваше в джоба си и добродушно ми подаваше бонбонче. Танте Мими също се стараеше да ме поглези, какво да си хапна, и така растях под грижите и вниманието на двамата. И когато един ден се омъжих и имах дъщеря, тяхното топло внимание и грижи се прехвърлиха и към моята дъщеря, която също имаше нужда, като мен, от помощ. Спомням си един случай, като малка, в училището тя получи едно много силно оригване, почти неудържимо – и чичо Петър, само като сложи ръка върху главичката й, това оригване спря и дори не беше нужно друго лечение. И това са много, много случаи.

Моят брат, който е 22 години по-възрастен от мене и е лекар по професия, също се интересуваше от алтернативната медицина... Заедно със зам.-главния лекар на Военна болница - ген. Герганов - бяха замислили създаването на кабинет в нея, в който да се прилагат методите на лечение на Петър Димков. Но идеята, за съжаление, не се осъществи...

Моята майка беше много напреднала духовно душа. Те двамата (тя и чичо Петър) често разговаряха на окултни теми и това ги сближаваше още повече. И двете семейства имаха окултни възгледи за живота и за всичко.

Мама и татко са искали да направят скъп подарък на чичо Петър и обмисляйки този въпрос, татко с интуицията достига до решението, че най-добре е да му купят пишеща машина “Ерика”, която беше най-ценната вещ за чичо Петър. Той дори я е взимал и по почивките, за да твори. Пишещата машина беше до последната му минута на бюрото му и той я ползваше до последния си дъх.

Аз също имах много силна духовна връзка с чичо Петър, която продължи и след неговата кончина. През всичките 40 дни след неговата смърт аз си спомнях как той си слагаше ръката на моята глава, спомнях си благотворното му влияние и бонбончетата, с които ме е черпил, и всичко, което е станало през целия ми живот. И на 40-ия ден, в църквата “Св. Неделя” в София, една жена се отдели от всички и застана пред мен с пълна кутия бонбони, махна целофана и изсипа цяла шепа бонбони в ръцете ми. Аз приех, че това е самият чичо Петър. Вечерта, когато излязох на разходка с моето куче по реката на бул. “Евлоги Георгиев”, аз го срещнах в хубав костюм, усмихнат, с добро разположение и той ме съпровождаше през цялата разходка. Бях безкрайно щастлива. Друг път, работейки в студиото на Радиото, имах тежко главоболие. Почувствах, че той протегна ръка и я положи върху главата ми – болката моментално отмина. И така, при тежки ситуации в живота ми, аз съм го призовавала за помощ и винаги съм я получавала. Често го сънувам. Той помага и на дъщеря ми по този начин.

Искам да кажа, че преди два месеца, като отидох при дъщеря му Лили (известна художничка), с която сме приятелки цял живот, от деца, той (чичо Петър) ни беше дошъл на гости – сред нас. И двете усетихме присъствието му. Срещата ни беше прекрасна, неописуема с думи – тя само може да се преживее. Това бяха неповторими мигове, в дълго блаженство бяхме и двете.

Чичо Петър дълбоко ценеше духовното изкуство на Лили. Картините, които тя твори, носят една невероятна благодат. Тя рисува други светове. И затова на нейните изложби се чувствам необичайно. А веднъж, на поредното изложение на ул. “Шипка” 6, влизайки в залата, видях една дълбочина (не картините), други светове, излязох от тялото си. Това е невероятно, неописуемо изживяване. Но една жена преднамерено ми прекъсна тази дълбока среща с отвъдното и аз си тръгнах огорчена. Но по пътя усещах, че съм на половин метър във въздуха, олекотена, замаяна и все пак удовлетворена от силното въздействие на духове, които ме съпровождаха тогава.

Спомени на един щастливец, щедро дарен от един богат и мъдър човек – от народния лечител Петър Димков. С него съдбата ни срещна през 1975 година. Повод за срещата бе необходимостта от лечение на съпругата ми Елена. За нейното състояние тя сама най-подробно и най-добре ще пише.

Кой всъщност беше и е за мен, моето семейство, а впоследствие за всички, които идваха при него, Народният лечител Петър Димков. Беше и си остана Чичо Петър.

Нямам намерение да изброявам колко много хора търсеха неговата помощ и идваха при него, как и какъв го почувствах и какъв остана в моето съзнание.

Над пет години два пъти седмично (обикновено вторник и петък) бяхме заедно. Около 16 часа го вземах с колата от дома му и го закарвах на адреси, на които правеше прегледи и диагностика. Връщах го вкъщи около 21 часа, а понякога и по-късно. Тези пет часа бяха дар за мен и щастие за моето семейство. Всичко, от което се нуждаеше Чичо Петър като помощ, преписване и размножаване на планове за лечение, го получаваше от мен и моята съпруга с много обич и уважение. Така че впечатления и изживявания имам в изобилие.

Спомням си, когато се довършваше строежът на Националния дворец на културата, като го вземах от дома му, Чичо Петър ми казваше: “Митко, мини покрай строежа, да видим докъде е стигнал строежът на Двореца.” Радваше му се като бъдещо средище на културата, както той може, а го можеше от сърце и душа. Казваше ми: “Митко, помни от мен. Всичко, което се строи за културата, ще е от полза и ще се ползва от поколенията.”

Спомням си един такъв случай. Трябваше да го откарам до Асеновград с моята кола, а оттам го поеха добри хора, като д-р Сийка Михайлова, сърдечно уважаваща Чичо Петър и ползваща неговите съвети. Беше му осигурено място за почивка и отмора в една почивна станция. Когато го вземах, от неговия дом, преобладаващият му багаж бе пишещата машина и много хартия. Питам го: “Чичо Петре, отиваш на почивка, защо ти е пишеща машина?” Той ми отговори с усмивка: “Митко, аз без пишеща мащина не мога да почивам. Искам да напиша всичко онова, което знам и мога. Да го оставя като дар на поколенията.”

Чичо Петър не беше само народният лечител Петър Димков, добрият диагностик, познаващ до съвършенство ирисовата диагностика, а един духовно скромен вярващ човек. Той бе пратеник на Бога – дар за българската нация, дар за всички вярващи хора на Земята. Притежаваше в изобилие доброта, топлота, спокойствие. Умееше чистосърдечно да прощава на всеки и за всичко.

Това, че владееше до съвършенство ирисовата диагностика, му даваше възможността да поставя много точна диагноза. Не си спомням да е сбъркал или дал неточна диагноза през периода на нашето общуване. Вече повече от над двадесет години, откакто сме разделени физически, чрез спомените и даровете, които чувствам, духовната ни връзка съществува...

Как контактуваше Чичо Петър с хората, които идваха при него? – С много търпение и уважение. Прихващаше главата на пациента, след което поглеждаше в двата ириса. Голямата му сила беше в това, че той чувстваше и душата на човека. Знаеше, че тя се нуждае само от любов. Затова Чичо Петър никога не налагаше. Просто предлагаше какво е необходимо човек да направи – сам да си помогне, да повярва в себе си, че ще оздравее.

Питам се дали всеки, който – по какъвто и да е повод – е прочел трите тома “Българска народна медицина”, чиито автор е Петър Димков, или се е запознал с някои от плановете за лечение на различни болести, дали е успял да вникне в смисъла и думите на тази кратка програма (за някои много трудна за изпълнение). Просто във всеки план има онова, от което се нуждае човек. Да започнем с думите при ставане от сън: “Всеки ден се чувствам по-добре и още по-добре.” Силата на тези думи е човек да събуди Вярата в себе си. Вярата, на която човек трябва да се уповава. Да осъзнае, че разковничето на оздравяването и здравето е силната вяра. Вярата в чистотата на човешката душа, вярата в Бога.

В спомените ми са не един или два случаите, когато, преди преглед, даден човек се чувства смазан и потиснат, а след прегледа си тръгва окрилен. На въпроса: “Чичо Петре, какво направи?” той ми отговаряше: “Митко, този човек, който излезе преди малко, е половината оздравял. Той повярва на себе си, подсказах му, че освен вяра в мен, повтарям, да повярва най-вече на себе си.”

Следващото нещо, което носи успех, е воденето на природосъобразен живот. Самият индивид да съумее да се освободи или най-малко да ограничи вредните си навици.

На трето място за мен е начинът на приемане пиенето на билковите отвари и налаганията на трите центъра – главата, гръбначния стълб и корема (слънчевия възел). Много важно е човек да ги приеме като необходимост, а не като задължение. Само тогава човек ще има желания успех. Всичко изброено по-горе дава възможност организмът да бъде изчистен и сам да отрегулира получените аномалии в него. Какъв по-голям подарък човек може да дари на тялото и душата си и да даде възможност на жлезите с вътрешна секреция да отрегулират сами функциите си?

Голямата помощ, голямата доброта човек за себе си може да получи и с необходимото търпение и – пак ще кажа – с много Вяра.

Като споменавам “Вяра”, ще кажа, че Чичо Петър я притежаваше и тачеше като нещо чисто и свято. Вяра в себе си. Вяра в Бога. Вярата в частицата от Бога, която притежава всеки един от нас.

Ще повторя, че неговата Вяра бе и си остана в чистия вид, а не в измислени идоли и кумири.

Читателю, прочитайки горните редове от мен, опитай се да ме разбереш, да почувстваш себе си. Ако не успееш първия път, опитай пак и пак. На мен ми бе необходим немалък период от време на опитване, за да осъзная себе си. Да почувствам себе си. В този мой живот е било заложено през определен период от него да общувам с Чичо Петър, да приема неговите “подаръци”, дарени ми не в сдъвкан вид, а под формата на хапки. Вече над двадесет години от нашата физическа раздяла аз чувствам вкуса им. Колкото повече дъвча тези хапки, толкоз повече усещам вкуса им. Щастлив съм, че близостта ми с Петър Димков в определения ни от Бога период на нашия живот ми даде възможност да открехна прозореца на духовното в себе си. Да осъзная, че всяка ситуация в живота на човека е предизвикателство към самия него. Човек, живеейки, е необходимо да учи двата най-дълги урока: урока на смирението и урока на прошката.

Ако всички хора на Земята прегърнем с любов тези два урока, ще станем по-добри и както казваше Чичо Петър, “ще спестим на Майката Земя, на Майката Природа, излишни страдания.”

Запознанството ми с народния лечител Петър Димков през 1970 г. бе по повод продължително боледуване на нашата дъщеря. След приложеното негово лечение тя бързо се възстанови и бе отново здрава. При контролния преглед той се поинтересува дали имам възможност да му сътруднича при размножаване на написаните от него планчета за лечение при различните заболявания. Тогава не му отговорих. Той явно бе видял в моето мълчание неизказаното ми неверие, плод на невежеството ми по традиционната медицина, и каза: “Помисли си добре и знам, че пак ще се срещнем, но не избирай да вървиш по трудния път, за да те принуди животът да дойдеш при мен.” Тези думи запомних, без да осъзная тяхното значение, и след време наистина бях принудена да се обърна към него за помощ.

През месец февруари 1975 г. лекарите ми поставиха диагноза “тумор в главата” вследствие на травма, получена при пътно-транспортна катастрофа през 1973 година. Независимо от проведеното медикаментозно лечение на съвременната медицина за разсейване на съсирека в областта на малкия мозък, той се бе превърнал в тумор. За неговото отстраняване ми предложиха операция на главата. Това бе голям шок за мен, но състоянието не ме отчая, а предизвика силното ми желание за живот, да потърся други методи за лечение.

След катастрофата бях забравила да се обърна за съвет към народния лечител Петър Димков, защото повече вярвах на официалната медицина. При прегледа през м. април 1975 г. той потвърди заболяването ми, без да съм го информирала за него. С прецизността и бързината, с която постави диагнозата, показа, че отлично е овладял ирисовата диагностика. Спокойно изрази мнението си, че ако започна веднага да прилагам и спазвам указанията му, ще ми помогне, но ако ги отложа за по-късен период или се оперирам, едва ли ще дойде подобрение. Благозвучният тон, с който поясняваше и предлагаше лечението си, без да ми го налага, а аз сама да взема решение, ми даде смелост да приложа неговото планче. То бе комплексно лечение с външно въздействие при поставяне на лапи върху важни центрове на тялото – главата, гръбначния стълб и корема, и правене на бани, с вътрешно въздействие от поемане на билкови отвари, капки и храна. За тяхното приготвяне се използваха естествените продукти на природата, съчетани с природосъобразния начин на живот и самовнушение: “Всеки ден ставам все по-добре и по-добре във всяко отношение.” Всичко това подпомагаше и позволяваше на организма сам да се справи със заболяването, да се освободи от него и да възстанови жизнените функции на всяка клетка в моето тяло. Имаше кризи, но и резултатите бяха налице.

За мен всяка среща с него бе неописуемо щастие и с нетърпение очаквах контролните прегледи – да ме озари с лъчезарната си усмивка и с бащинска нежност да ме поощри, като казваше: “Дотук ти пиша шесторка, защото си изпълнителна, и знай, че ще оздравееш.”

Той лекуваше не само с процедурите по плана, но въздействаше с общуването си, защото всяка негова дума бе изразена мъдрост, изречена не само от знаещия, а представена с умението му на можещия да дава знанието си, за да доставя радост в живота на другите. То ме зареждаше с оптимизъм, с още по-силна вяра в успеха на лечението ми. Това, което получавах от неговото излъчване при полагане на ръцете върху главата ми, от близостта на главата му до моята и с гледането на очите му в моите, е трудно да се опише – то може само да се изживее вътрешно. След това винаги се чувствах променена, възродена и пречистена от болките и страданията, жизнена и енергична да се справям с предизвикателствата на живота.

След шестмесечно лечение отидох на проверка в болницата и лекуващият лекар бе изненадан от резултата на рентгеновата снимка – на нея липсваше стряскащото петно на тумора в сравнение с предишната. Виждайки резултата, лекарите се поинтересуваха за приложеното от мен лечение и с неприязън приеха възхищението ми от способностите на народния лечител Петър Димков... За мен той бе станал вече чудесният приятел “чичо Петър”.

С лечението изчезнаха силните болки в главата, проблемите ми в говора и двойното виждане.

През 1979 г. нашият син загуби зрението си на дясното око и се разболя от вирусен хепатит след прекарана грипна инфекция. Според лекарите зрението на окото бе безвъзвратно загубено, защото вирусът бе умъртвил очния нерв. След приложено лечение по планче на чичо Петър започна виждане с 14 диоптъра, постепенно сваляхме диоптрите и стигнахме до употреба на очила с нисък диоптър само при най-дребен шрифт и голяма преумора. Също така за кратък период бе възстановен в нормални граници на опипване черният дроб, а кръвните показатели за него – в допустимите стойности.

С написаното дотук ви запознах с оказаната ни ценна безвъзмездна помощ от неговата лечителска дарба, но той имаше и други възможности, които искам да опиша, за да придобиете по-ярка представа за него.

В края на лечението ми предложихме с моя съпруг да му помагаме според нашите възможности в неговата благородна мисия на лечител и да изразим благодарността си към него. И така в продължение на повече от пет години общуване имах възможност да опозная духовната му същност. Бяхме на различни места с него – да приема и преглежда вечер нуждаещите се от помощта му, защото му бе забранено свободно да практикува и прилага лечителските си способности. Независимо от обстановката, с внимание той изслушваше всеки, спокойно правеше бързи и точни диагнози, предлагаше лек за всяка болест, защото вярваше, че за всяка болка има билка. Към всекиго намираше отделен подход в общуването, за да повярва в общите усилия на лечението. За него бебетата и малките деца бяха най-чистите и красиви създания, представени и пратени ни от Бога. С тях не разговаряше, а само ги гледаше с бащинска нежност и милваше главичките им с ръцете си. Те безрезервно му вярваха и позволяваха с лекота да надникне в очите им, за да прочете болката им. Те взаимно се разбираха и усмихваха по непознат за другите начин.

Истинско удоволствие бе да слушаме след прегледи в нашия дом неговите виждания и разбирания за нова и непозната за нас по това време тема, а именно за духовната същност на човека. Разкриваше ни нови хоризонти и поприща от познания, които променяха представите ни за живота и вселената. С това ни помагаше да премахнем невежеството си и отваряше прозореца на духовността в нас. По време на такъв разговор се обърна към мене с думите: “Ленче, ти си добра майка, добра съпруга, добра дъщеря и т.н. и въпреки че се излекува от болестта си, не се научи да си добра към себе си.” Много ме впечатлиха неговите слова, защото всяка дума бе изразена мъдрост. С дни разсъждавахме върху тях, но не осъзнах значението им. Обърнах се за пояснение, а той се засмя и ми отговори: “Виж колко си пораснала, а все търсиш готови отговори и указания, като в учебниците, но знай, че друг може да те посъветва, а ти се научи да питаш себе си, да чуваш и разбираш отговора, който е вътре в теб.”

Въпреки неразбирането ми, реших да покажа, че съм станала добра към себе си, като промених външния си вид. А той, виждайки моето духовно невежество, простичко и нагледно ми обясни: “Ленче, човек е като една къща. За да е чиста, спретната и уютна, се почиства и поддържа не само отвън, но и вътре стаите да са чисти и подредени. А какво правят хората? – Сменят дрешките с нови, подстригват си косите, слагат си герданче и смятат, че всичко е наред. Те не поглеждат безпорядъка в стаичката вътре в тях, изпълнена с обиди, огорчения и неразбиране.” Тогава някои думи разбирах, но ми бе необходимо време и непрекъсната работа върху себе си, за да ги осъзная по-късно – как да разбирам себе си.

В трудни моменти от живота ми неговите напътствия се появяваха в моето съзнание и чрез тях се научих по друг начин да разбирам себе си, стремях се да се променям и приемам другите такива, каквито са, спокойно да изразявам и отстоявам себе си, да искам и давам прошка. Осъзнах, че всеки момент е предизвикан от самата мен чрез мисълта, създадена в моя ум. Вече не търся причината за тях в другите, а анализирам, за да разбера мисълта, довела тази ситуация, и да я премахна от моите разсъждения.

Подаръците, получени от несдъвканите хапки на мъдрите му слова, ми помогнаха по-късно да преоткрия себе си, като почувствам силата на невидимата част в мен, наречена “Душа”, която поддържа живота в моето тяло. Започнах да вярвам в себе си и на силата, обитаваща стаята вътре в мен, която е част от голямата сила, създала всички и всичко във вселената, наречена от едни Бог, а от други – Космически разум.

Чичо Петър предаваше информацията и знанията си по най-прост и достъпен начин, за да има разбиране от по-широк кръг от хора, особено от по-младото поколение, като ги наричаше “творците на утрешна България”. С уважение и любов представяше мисията на богомилите по нашите земи, говореше за древните цивилизации, за просветените будители, като Авицена, братята Кирил и Методий, за Петър Дънов и др., за преражданията и че в Природата нищо не се губи, а само се видоизменя, за невежеството и отношението ни към природните закони и природосъобразния начин на живот.

Сбъднаха се предсказанията му, че човечеството ще почувства глад от тази духовна култура, толкова актуална и необходима днес, описана и предадена по различни поводи, но най-важното – търсена от много хора.

С гордост на родолюбив българин бяха изпълнени разказите му за историята на нашите предци, за героичните подвизи на българските воини по бойните полета, за бездушието на общинските власти и усилията му при опазване къщата на Васил Левски от разрушение и за много исторически и културни събития в неговия живот. Непрекъснато повтаряше, че историците са длъжници към народа си по вписване и предаване на историческото ни минало, каквото е било в действителност. Това разминаване се е отразило на самочувствието ни като българи, което се потвърждава от живота и днес.

Споделяше с преклонение и синовна обич за предадените му житейски уроци от неговите родители, с благодарност за разбирането и помощта на неговата спътница в живота – леля Мими, – споделила с него радостни и тъжни мигове в 60-годишния им съвместен живот, поела отговорността и задълженията на семейството, като му дала възможност да реализира мечтата си на лечител, за да помага на хората. Умееше да изразява бащинската си гордост от децата си. Възхищаваше се от начина на рисуване на тяхната дъщеря Лили и от умението й чрез картини да показва своя душевен мир. Радваше се на желанието на своя внук да следва медицина, за да съчетава медицинските знания, придобити от университета, и неговия опит в ирисовата диагностика и природолечението. Наистина той завърши медицина и се реализира като уважаван опитен специалист по очни болести – д-р Петър Димков.

Бях удивена от огромната му кореспонденция, която получаваше, като имах възможност да обработвам част от нея. В едни писма имаше зов за помощ, в други – благодарност към него. Нима мога да забравя писмото на девойката от Москва, страдала от множествена склероза, която му съобщаваше, че вече ходи пеш самостоятелно, на ден изминавала по 5 километра и го канеше на гости да сподели щастието си с него на своята сватба. Също така за малкото детенце с диагноза “акушерска пареза” от Приморско, което проходи след лечението и сега е красива девойка. За излекуваните от болестта на Бехтерев Цветан Ганчовски от Плевен и Владимир Мициос от Солун. Той намираше време за всяко писмо, приемаше хиляди нуждаещи се за преглед, независимо от постове, социално положение и народност, защото пред него всички бяха равни с болежките си.

За пояснение на планчетата при лечение му съдействаха опитните сътрудници Цветанка Йосифова от София (ул. “Одрин”), Райна Николова от кв. “Иван Вазов”, София, Стоянка Апостолова от кв. “Подуяне” – София, д-р Сийка Михайлова от Асеновград и други от страната.

За мен е голямо щастие, че срещнах и общувах с чичо Петър, оставил светла диря в моето съзнание, която ще свети до последния ми дъх – като духовен учител и баща. Моите родители ме дариха с живот, а той ме дари с насоките да намеря пътя към себе си в този живот.

Драги Читателю, такъв го видях с моите очи, такъв го почувствах с моята душа, такъв остана в моето съзнание и такъв се постарах накратко да представя извисената духовна личност в човешки облик на лечителя Петър Димков. Такава личност е Божи дар за всеки народ и ние като българи трябва да се гордеем и тачим неговото дело, достойно за уважение и преклонение. Да осъзнаем, че Животът е движение за усъвършенстване на всеки индивид, че живеем в нов век, различен от миналия, и е необходимо да се поучим от неговия пример, за да постигнем хармония със себе си, в съответствие с изискванията на новата ера...

Накрая искам да благодаря с думите, които идват в мен: “Благодаря ти, Господи, че те срещнах и опознах чрез чичо Петър, благодаря ти за чудесата, които видях и получих от теб чрез него, за да преоткрия и самоопозная себе си. Блажена бях от теб чрез близостта с духовната личност Петър Димков!”

Поклон, дълбок поклон пред скромния, но величествен по дух българин Петър Димков!

Като студент в Чехия, където учих кинорежисура, много често боледувах от ангина. Всяка зима повтарях по няколко пъти това заболяване и накрая свършвах в болница със силни антибиотици.

Когато си дойдох в България, вече тридесетгодишен, лекарите ми предложиха да се оперирам. Насрочиха ми ден и час за операция на сливиците. Бях се вече психически подготвил, че няма друг изход, когато моята колежка, режисьорката Людмила Шишкова, ми предложи да ме заведе при чичо Петър. Тя беше близка с Петър Димков и се подготвяше да снима документален филм за него.

Людмила ме заведе при Димков. Като разбра защо съм при него, още преди да извади прословутата си лупа, той възропта: “В цивилизованите страни със закон е забранено рязането на сливиците!” Прегледа ме и ми назначи проста народна рецепта:

ДВЕ ТВЪРДО СВАРЕНИ ЯЙЦА, ОТДЕЛЯШ БЕЛТЪКА, НАМАЧКВАШ ГО С ВИЛИЦА И ГО РАЗСТИЛАШ ВЪРХУ ПОДГОТВЕНИЯ КОМПРЕС – КЪРПА, ТЕНЗУХ ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО. ПОРЪСВАШ ВЪРХУ НАМАЧКАНИЯ БЕЛТЪК ЕДНА ПЪЛНА ЧАЕНА ЛЪЖИЦА ПУДРА ЗАХАР. СЛАГАШ КОМПРЕСА ВЪРХУ ПРЕДНАТА ЧАСТ НА ВРАТА, ТАКА ЧЕ ДА ПОКРИЕ ОТВЪН МЯСТОТО НА СЛИВИЦИТЕ. ЖЪЛТЪКА ИЗЯЖДАШ ПО ЖЕЛАНИЕ. ТАКА ПРЕСПИВАШ С ТОЗИ КОМПРЕС. СУТРИНТА СВАЛЯШ КОМПРЕСА, ДАВАШ БЕЛТЪКА НА ГЪЛЪБИТЕ И ПРАВИШ МАСАЖ – 15 ПЪТИ.

Направих тази процедура около две седмици и оттогава до ден днешен не знам какво е това, възпаление на сливиците.

Ако се прилага на деца, тази рецепта се прави с белтъка на едно яйце. И още една подробност – лечението не се прилага при гнойни сливици, защото се получава подуване на лимфните възли. Най-напред се премахва възпалението и тогава се прилага тази съвсем проста рецепта.

Една любопитна подробност. Двадесет години по-късно снимахме филм в Петрич. Реших да се възползвам от случая и да се видя с Ванга. Нямах сериозна причина, но ме теглеше любопитството и желанието да се запозная с тази велика жена. Ванга разбра това, но не ме изгони, а поведе един хубав разговор. Говорихме за нашата филмова студия, за гарсониерата, която в момента подреждам с голям мерак, и даже “видя” цветните стъклописи на художничката Екатерина Гецова. И изведнъж изтърси: “Имал си много проблеми със сливиците, но си бил при Петър Димков и си ги излекувал. Оттогава сливиците са се свили и повече не правят беля.”

Минаха няколко години. Минаха и няколко бурни събития в личния ми живот – смъртта на родителите ми, проблеми в брака, разводи. Тези стресови ситуации доведоха до сърдечни проблеми. Бях при кардиолог – ЕКГ-то показваше начална гръдна жаба.

	Спомени за Петър Димков	Бр. II - 2008 (32)