ЗА СПИСАНИЕТО

Бр.29/май-юли 2007

Бойко Златев е роден през 1975 г. Завършил е астрономия и ФЯЕЧ (1999) и приложна статистика (2004) в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на около 20 научни публикации по астрономия, статистика, история, философия и др., както и на множество стихотворения, разкази, публицистични статии, публикувани в сп. “Пламък”, сп. “Понеделник”, в. “Словото днес”, в. “Новият пулс”,  студенстски вестник “Меркурий”, “Русская зарубежная газета” (издание на Православния богословски институт “Св. Сергий” в Париж) и други издания. Дебютната му стихосбирка “Азбука на светлината” (Хрикер, 2004) е отличена с наградата на Българския ПЕН-център на 33-тия национален преглед-конкурс на дебютната литература “Южна пролет”. Носител е и на множество други награди от национални литературни конкурси. Преводач от руски и английски език на книги, статии и документални филми. Понастоящем работи като експерт в Националния статистически институт и е главен редактор на интернет списание “Палитра”.

 Как стигнахте до идеята да издавате списание “Палитра”?

 Някъде към средата на 2003 година двамата със съпругата ми Дияна търсехме нови пътища за осъществяване на културна дейност, свързана със синтеза между науката, изкуството и философията като равноправни пътища на познанието. Спряхме се на формата на интернет списанието, която съответстваше на нашите възможности, и едновременно с това ни позволяваше да достигнем до цялата българска интернет аудитория както у нас, така и в чужбина.

“Палитра” се роди в доста трудно за нас в много отношения време и беше, освен всичко друго, и начин да отговорим на трудностите с един жизнеутвърждаващ акорд. Тук бих искал да се спра на едно забележително съвпадение, което съм сигурен, че не е случайно. Първата статия, която подготвихме за първия брой на списанието, беше преведената от руски “Няколко думи за ноосферата” на Владимир Вернадски – гениален руски учен и философ космист, създател на множество научни школи в различни области. И по-късно разбрахме, че самото понятие “ноосфера” или “сфера на разума” е било възвестено на света от Вернадски по време на негова лекция в разгара на Втората световна война, при невиждан студ и виещи под прозорците вълци, доближили се до жилищата на хората в отчаяно търсене на храна. Прозвучало е като контрапункт на всичко това. Така споделя последният жив свидетел на тази лекция, който по онова време е бил дете – професорът от Московския държавен университет Андрей Николаевич Зелински – историк, ориенталист, поет и композитор, син на великия химик Николай Зелински и ученик на Юрий Рьорих. Двамата с Дияна сме изключително благодарни за духовната подкрепа, която Андрей Николаевич и съпругата му д-р Юлия Шишина (поетеса и психиатър, ученик и съавтор на великия руски учен Александър Чижевски) ни дадоха за издаването на “Палитра” и за други наши начинания.

В представите на доста хора, които познавам, издаването на списание като нашето – напълно некомерсиално и изцяло на доброволни начала – представлява нещо като хоби за хора, които са си “надвили на масрафа” и са обезпечили напълно живота си в материален план. В нашия случай не беше така. Години наред “Палитра” се хранеше не от нашия излишък от време и пари, а от най-насъщното за нас и така се превърна в неразделна част от живота ни.

Списанието ни не притежава и едва ли ще притежава някога милионна или дори стохилядна читателска маса. Но изминалите години ни бяха достатъчни да се убедим, че понастоящем то е единствено по рода си у нас и заема важно място в българското културно пространство. За това свидетелства и фактът, че в класацията на HuLite.net “Палитра” стабилно заема третото място по популярност след “Литературен вестник” и сп. “Пламък”. Съотношението на брой читатели към брой автори при нас също е доста по-добро от това в повечето литературни сайтове. Голям е и броят на писмата до редакцията, които получаваме от цял свят. Тук му е мястото да спомена, че “Палитра” нямаше да може да просъществува без своите спомоществуватели като д-р Татяна Станчева и художничката Красимира Вълканова, нямаше да може да изгради своя облик без автори като Стоян Вълев, Борислав Гърдев, Петър Чухов, Владо Любенов, Кръстьо Йорданов, Яна Деянова, Манол Дешев, Георги Михалков и много други, и нямаше да има смисъл да съществува без многобройните си читатели. На всички тях бих искал да изкажа своята благодарност и признателност

Доста хора ви помнят като лектор и активен участник в дейността на Българско сдружение “Рьорих”, но това остана в миналото. Какви бяха причините да се разделите със сдружението?

Ще Ви кажа нещо, което не е толкова широко известно - бях не само лектор, но в известен период от време и член на ръководството на сдружение “Рьорих”. Но сдружението престана да бъде това, което беше. Ако трябва да започна отначало, ще кажа, че Българско сдружение “Рьорих” беше основано през 1993 година от 17 български интелектуалци. Сред главните му цели бяха възраждане на духовността и културата на човечеството и в частност на българския народ, и формиране на ново мислене чрез изучаване и разпространение на идеите и философското, научното и художественото наследство на семейство Рьорих, както и съхраняването и това наследство, представляващо изключителна ценност за цялото човечество. През 90-те години Българско сдружение “Рьорих” обединяваше множество почитатели и последователи на това велико семейство. Значителна част от тях бяха учени и хора на изкуството, което създаваше една неповторима атмосфера на творческо единение. Именно тази атмосфера постепенно беше съзнателно угасена при последните двама председатели на сдружението (Тодор Ялъмов и Марга Куцарова), на които то послужи като трамплин за реализация на лични цели. Първият подмени културната дейност с търговска (продажба на компютърни копия на картини на Рьорих), а втората – с духовна самозванщина и де факто вместо с културна дейност се наложи да се занимаваме със самата М. Куцарова, която със самодейните си и самозвани напъни за духовно наставничество досади безкрай на повечето членове, включително и на онези, които подкрепиха нейната кандидатура за председател с надеждата, че един млад деен юрист ще успее да стабилизира сдружението в административен план и ще създаде условия за нормалното му развитие. Съответно интелектуалците или напуснаха сдружението, или бяха по груб и безцеремонен начин изтласкани от него от председателката М.Куцарова, която се опита да превърне административния си пост в своего рода амвон на духовното учителство, без някой някога да и е гласувал такова доверие, и така широко разкри дълбините на собственото си невежество. Именно отблъснати от невежеството, напуснаха сдружението неговите учредители, учените, хората на изкуството (доколкото знам с едно изключение, което иде само да потвърди правилото), младите членове и симпатизанти на организацията, членовете (в това число и аз) на всички досегашни управителни съвети, работили някога с М. Куцарова. Повечето от напусналите просто предпочетоха да творят и да създават, вместо да похабяват енергията си в организационни борби и безплодни пререкания.

Днес в България се превеждат и издават от ентусиасти книги на Николай и Елена Рьорих и за тях, в университетите се защитават магистърски тези, посветени на различини аспекти от тяхното творчество, но цялата тази дейност протича извън двете организации, носещи името Рьорих и самонарекли се “национални”.  И едва ли би могло да е другояче, след като ги оглавяват Т. Ялъмов и М. Куцарова. Мисля, че бъдещето ще оцени справедливо заслугите на тези две лица и дейността им ще влезе в учебниците като христоматиен пример за осъществяване на тих погром върху едно перспективно културно дело.

 И после, след като напуснахте, създадохте “Палитра” и учредихте ново сдружение?

 Да, създадохме “Палитра”. В интерес на истината това е само една от многобройните инициативи, които нямаше как да бъдат реализирани в авторитарните условия, които наложиха един след друг председателите на сдружение “Рьорих”.

Две години по-късно заедно с историка Кръстьо Йорданов, художничката Красимира Вълканова и съпругата ми създадохме сдружение “Нова палитра”. Оказа се, че всички учредители са имали опит в издаването на различен вид издания. Кръстьо Йорданов е основател и първи главен редактор на излизалия в средата на 90-те години в Пловдив студентски вестник “Меркурий”, а Красимира Вълканова навремето направи първия опит да представи в българоезичния интернет творчеството на семейство Рьорих.

От времето на учредяването си сдружение “Нова палитра” събра хора с различни интереси, всеки от които върви по свой път на усъвършенстване. Но едновременно с това всички вървим заедно – в многомерното пространство на културата това не е парадокс.

Освен издаването на интернет списание, сдружението осъществява и ред други дейности. Най-важните измежду тях са издателската (досега сме издали две книги – “Гласът на Безмълвието” на Елена Блаватска и “Космическа философия” на Константин Циолковски) и научно-популяризаторската, която се реализира в рамките на станалата вече традиционна пролетна лектория “Unitas temporum” (“Единство на времената”). Лекторията дава възможност на изследователи от различни дисциплини да представят свои засега слабо известни, но впечатляващи научни достижения. Темите на лекциите обхващат историята астрономията, философията, теологията, литературата, криптографията и се разват на повишен интерес от страна на публиката – обичайно е след всяка лекция да следва продължителна и плодотворна дискусия.

 Върху какви научни теми работите в момента? Кое от достигнатото от Вас намирате за най-интересно и впечатляващо?

 Усилията ми са насочени най-вече върху започнатото преди шест години изследване върху литературното творчество на някои руски и български автори. Това е гранична тема, която освен към статистиката, има отношение и към филологията, психологията, космобиологията и др. Идеята ми е да установя и по възможност да обясня закономерностите, според които са разпределени във времето периодите на вдъхновение при отделната личност. Различни изследователи споменават различни периоди и цикли, в това число и 11-годишния цикъл на слънчева активност, но почти не разглеждат проблема за спецификата, т.е. поради какви причини при даден автор конкретният цикъл или друга особеност присъства, а при друг – не. Първите ми резултати, отнасящи се за творчеството на руските поети Александър Блок, Марина Цветаева, Валерий Брюсов и Максимилиан Волошин, получиха високата оценка на участниците в 11-тата международна конференция по слънчево-земни въздействия в София и 6-тата международна конференция “Космос и биосфера” в Партенит (Украйна) – и двете проведени през 2005 г.

Друг проблем, който ме вълнува, е изследването на морфологията на историческия процес. След морфологичните закони за обвързаността на масовите движения с 11-годишния слънчев цикъл, изведени от великия руски учен Александър Чижевски, в тази област продължават да се натрупват забележителни резултати като например 504-годишната цикличност, известна на древните, преоткрита и научно обоснована от словашките учени Палеш и Микулецки. Мен ме интересува присъствието в световната история не на цикличните структури, а онези, свързани със златното сечение. По същата тема работят и учени от Московския държавен университет “Ломоносов” и от Санкт-Петербургския държавен университет. Онова, което най-много ме впечатлява, е присъствието в световната история на своеобразна сложна ритмика от събития, които се подреждат подобно на нотите в едно класическо музикално произведение. Всички значими исторически събития, включително и такива, които донасят на хората много страдание, изграждат една величествена хармония, за осмислянето на която единствено науката не е достатъчна и е необходима помощта на философията и духовните традиции.  

На какво се дължи вашият интерес към проблемите на псевдонауката и по-специално към т. нар. торзионна афера? Вероятно като физик сте възмутен от шарлатаните-псевдофизици?

 Най-напред бих искал да поясня, че не съм физик-теоретик и никога не съм бил, макар формално да притежавам съответната диплома. Физик, и то голям, беше дядо ми проф. Иван Златев, за когото пазя в сърцето си малобройни, но много светли спомени. Аз самият обаче съм просто един страничен човек в тази наука и резултатите от опита ми в нея, придобит поради желанието на родителите ми, само потвърждават това. Съавтор съм на няколко научни статии по физика, публикувани в авторитетни научни списания, но никоя от тях не е цитирана в научната литература примерно колкото статията ми “Теософската периодика в България”, която написах преди четири години за “Палитра”. Всъщност всичко това с физиката беше толкова отдавна, че дори не си спомням конкретните научни проблеми, по които съм работил и едва ли самият аз вече бих могъл да обясня на някого за какво става дума в статиите ми по физика. А и, честно казано, изобщо не държа на своето авторство в тях и бих го подарил на всеки желаещ, стига да беше възможно.

Що се отнася до отрицателното ми отношение към псевдонауката, то е принципно и не се ограничава единствено с нейните проявления във физиката, а и към тези в биологията, медицината, литературознанието и изобщо навсякъде, защото няма научна дисциплина, в която псевдонауката да не се опита да пробие, ако намира изгода в това. В докладите на състоялата се в Института по философия на БАН през 2004 г. конференция за псевдонауката, където представих и моя доклад за торзионната афера, прозвучаха много такива примери. А един от най-пресните нашумели примери в това отношение е с докторската дисертация на Владимир Росов в Русия, в която дисертантът очерня и клевети Николай Рьорих, като се опитва да припише политически цели на културната му дейност. Въпреки че международната научна общност в лицето на свои видни представители (сред тях са академикът на Руската академия на науките Челишев, академикът на монголската академия на науките Шагдар Бира, зам-ректорът на Софийския университет и член на президиума на ВАК на Р България професор Александър Федотов, президентът на Академията на индийската култура професор Локеш Чандра) осъди това посегателство на псевдонауката срещу великия мислител и художник и неговото дело, тази, за щастие все още неутвърдена, дисертация продължава да бъде лансирана от определени кръгове в Русия, които явно намират изгода в нея.

Редакцията на “Палитра” също изпрати свой отрицателен отзив за труда на В.Росов до ВАК на Руската федерация. И за в бъдеще ще продължаваме да сме непримирими към подобни прояви, какъвто и да е техният източник.

 Кога започнахте да пишете стихове?

 От десетгодишен, но първите ми сериозни стихотворения са датирани с 1989 година – т.е. прописал съм сериозна поезия “след преврата”, както шеговито се изрази редакторът на едно наше литературно списание.

 Забелязах, че централно място във Вашата поезия заемат самотата, смъртта и тъгата. Случайно ли е това?

 Не. Стиховете ми са най-правдивото свидетелство за моя живот. Когато препрочитам днес старите си стихотворения, те ми помагат да усетя колко близо до небитието се е намирало години наред собственото ми съществуване и в каква отчайваща самота съм живял. В това отношение “Азбука на светлината” не е представителна книга, тъй като в нея са събрани по-оптимистичните ми творби.

Как съчетавате толкова различни неща – редакторство на интернет списание, наука, поезия... сигурно има и още?

 Съчетаването на различни пътища на познание, каквито са науката и изкуството, невинаги е лесно и изпитвам искрена радост от това, че при мен то се получава естествено и без някакво специално усилие. Съчетаването им с “Палитра” не е трудно, доколкото става въпрос за списание за наука, искуство и философия

 Какво е отношението на семейството Ви към вашата дейност?

 Благодаря Ви за този въпрос. Както вече споменах, съпругата ми е също като мен редактор на “Палитра” и във всички културни начинания участваме заедно.

 Що се отнася до бившето ми семейство, имам предвид родителите ми и сестра ми, то там нещата стоят за съжаление съвсем другояче. Открих, че не ми е възможно повече да общувам с хора (колкото и да съм бил привързан към тях в миналото), които в продължение на години катадневно са ме подлагали на системен психически тормоз, за да се откажа от идеите си и културната си дейност.

Оглеждайки се назад, виждам, че отношението им към мен още от детството е било като към собственост, като към една от многобройните натрупани у дома вещи, и то към неособено любима вещ, а не като към човешко същество, което има свои идеи, цели, стремежи и избори в живота.

Още от ученическите ми години се противопоставяха на общуването ми с приятели в училище и ми втълпяваха, че “училището е място за учене, а не за социални контакти”, докато всъщност и двете му роли са еднакво важни и неразбирането на тази проста истина стана една от причините за деградацията на образователната ни система през последните години.

Стихотворенията ми бяха за тях евтини каламбури, интересите ми в астрономията и статистиката – незначителна прищявка, а участието ми в обществени инициативи – нещо изключително вредно, което трябва да се изкоренява с всички средства. Но аз упорито продължавах да пиша стихове и творчеството ми беше високо оценено и от читателите, и от критиката. Дипломирах се с отличие като астроном и статистик и продължавам да се развивам в тези области. Вече повече от 10 години активно участвам в обществена и културна дейност – като се започне от протестите на Транснационалната радикална партия в подкрепа на освобождаването на Панчен лама, мине се през международната културна акция “Камбана на съвестта” в подкрепа на изпълнението на завещанието на Святослав Рьорих и се стигне до множеството лекции, тържества, литературни четения, документални изложби и прожекции на филми, организирани на доброволни начала в Руския културно-информационен център, Столична библиотека, Софийския университет, Славянското дружество и други културни институции в столицата и страната.

Родителите ми идваха неведнъж на мои лекции и други събирания и с арогантното си поведение шокираха аудиторията. Доста време майка ми лелееше мечтата да се появи на някоя моя лекция и да заяви на всеослушание какъв съм безделник и неудачник. Но така и не се реши да го направи, явно защото се страхуваше от реакцията на аудиторията и се беше убедила, че този номер няма да мине. У дома обаче поради културните ми интереси ми предричаха бъдещето на безработен, просяк или най-много шофьор на маршрутка, дистрибутор на прахосмукачки или строителен работник.

Когато станах вегетарианец, в продължение на години упражняваха системен натиск, за да ме накарат да се откажа. Настояваха също да се откажа от хомеопатично лечение, може би защото се страхуваха, че в резултат от прилагането му ще се освободя от своята потиснатост и ще излезе наяве истината за тях. В тази връзка бих искал да благодаря на лекуващия ме хомеопат д-р Нели Спасова. Благодарение на правилно подбраното от нея лекарство успях да превъзмогна до голяма степен тормоза, на който бях подложен, и да завърша висшето си образование.

Това отношение от страна на моите “близки” (а всъщност безкрайно далечни) постепенно ескалираше с годините и се прояви с пълна сила в навечерието на моя брак, пред 5 години. Сметнаха, че са в правото си да осуетят това събитие, като обявят, че съм решил да се оженя, защото съм бил с промит мозък и зомбиран от секта (и досега не съм разбрал от коя). Сътвориха около най-радостното събитие в живота ми истински заговор. Пред мен изразиха учудването си какво налага да се женя, съобщиха ми, че любовта не е причина за брак и споделиха копнежа си да се оженя за булка, която да притежава поне апартамент в центъра на София. Вероятно истинска причина за тях са единствено стоково-паричните отношения.

Ако всичко това не беше толкова тъжно, щеше да ми е много смешно да ме обвинява в сектантство някой, който като майка ми на младини е участвал в спиритични сеанси. Виж, това, че за апартамента в центъра на София ми говореше същият човек, който повече от три десетилетия неистово е копнял за апартамента на свекъра си, по едно съвпадение разположен на централно място в същата тази София, по никакъв начин не би следвало да ме учудва.

След месеци (а може би и години) следене на мои лични документи и компютърни файлове, в края на 2002 г. най-после откриха онова, което, както те смятаха, е способно да попречи на предстоящия ми брак. Откраднаха, ксерокопираха и разпространиха над 30 страници моя лична кореспонденция – писма до мен от едно твърде раздвоено и недобронамерено към мен лице, което познавах навремето. Едва ли нормален човек би възприел насериозно написаните в тях налудни лъжи и претенции за духовно наставничество и водачество, но независимо от това всяко едно подобно навлизане в личното пространство на човек представлява унизително и оскърбително посегателство срещу този, над когото се извършва. Така и не благоволиха да ми върнат писмата, на което, впрочем, вече и не разчитам. Дори се заканваха да продължат да ги разпространяват, в случай, че разглася действията им спрямо мен. Имаха планове да ми отнемат и книгите, понеже ми били вредяли, които за щастие останаха нереализирани. Сестра ми, впрочем, не пропусна да се отнесе варварски с личната ми библиотека, съдържаща множество редки издания, и само по една случайност нямаше много пострадали книги.

Истинските причини за случващото се започнаха да ми се изясняват, когато една моя възрастна роднина ми каза “Ти познаваш майка си добре и знаеш, че тя няма да отстъпи”. Мисля че освен користолюбието, в дъното на безумното им поведение беше ужасът, че ще живея с човек, който е мой съмишленик, а не техен.

На нашата сватба вместо роднините от моя страна, които не пожелаха да дойдат, поканихме мои приятели и така радостта ни беше пълна.

Но се напълни догоре и чашата на омразата на онези, които не желаеха да сме заедно и направиха всичко възможно това да не се случи. Всекиму е отредено да изпие такава чаша, каквато си е налял сам и никой не може да спотаи чашата си, колкото и да желае това. А омразата горчи и е отровна и тази отрова се изписва върху лицата на онези, които я излъчват. Няма да говоря за това, че ги състарява преждевременно - това е известно отдавна.

 Оттогава са минали почти пет години. Какво е отношението Ви към Вашите близки от дистанцията на времето?

 Все повече осъзнавам колко илюзорни и безпочвени са били моите очаквания по отношение на тях. В крайна сметка е безсмислено да се очаква друго поведение от хора, за които хулата срещу Висшето е обичайно занимание и според които Христос е “по-добре да не беше идвал”, Рьорих е “сектант”, Айнщайн е “глупак”, Циолковски е “един луд неудачник, който не е открил нищо”, Левски “също е правил глупости”, Людмила Живкова е “похарчила твърде много държавни пари за културната си дейност”, а Ванга е “предсказвала въз основа на информация от ДС”.

Където и да срещнат стремеж към културата и светлината, хора като моите родители го убиват и се радвам, че в крайна сметка не им позволих да го убият в мен, като се разделих завинаги с тях. А най-голямото щастие в живота ми е, че напуснах завинаги техния прокълнат дом. Нека бъдат благословени!

 Но къде смятате, че се корени причината за такова отношение към Вас?

 Дълго съм мислил по въпроса и стигнах до извода, че причината ще да се корени в спиритичните занимания на майка ми. Спиритизмът или викането на духове е изключително опасно занимание и за последиците от него предупреждават и  християнската църква, и теософски автори, сред които и самата Елена Блаватска. Когато се занимаваме със спиритизъм, отваряме душата си за въздействие от страна на други пластове на реалността, населени със същества или същности, които невинаги са добронамерени към нас. А веднъж отворен, този канал може и да не се затвори повече и да доведе до пагубни промени в живота не само на този, който го е създал, но и в живота на неговите близки. Последиците от тези пагубни изменения не остават незабелязани за околните, макар те невинаги да могат да се досетят каква е причината.

Няма ли обаче противоречие между спиритизма и интереса към материалното?

Има, и именно това съчетание на подобни противоречащи си елементи е от ключово значение. Но стремежът към липса на логически противоречия е характерен за търсещите истината, а не за онези, които с всевъзможни средства се опитват да отклонят своя ближен от пътя, който прави живота му успешен. К.С.Луис в "Писмата на душевадеца" пише, че тъмните сили разчитат да постигнат пълната си победа тогава, когато успеят да създадат материалиста-магьосник, който ще призовава някакви "сили" и ще си служи с тях (или по-право е да се каже, че те ще си служат с него), като същевременно отрича Христа.

В тази връзка, и особено в контекста на множеството трагични събития през изминалия век, е важно да се знае, че всеки опит на човека да самонадмогне, да самонадмине себе си и да построи нов, по-добър свят без Христа, без Висшето, е предварително обречен на неуспех и дори нещо повече - проправя пътя за идването на Антихриста. В Русия за това пророчески предупреждава Владимир Соловьов, а в СССР до последния си дъх отстоява тази истина епископ Андрей (Ухтомски). Тези разсъждения, естествено, могат да бъдат полезни за хора, които мечтаят за един по-добър свят и желаят той да бъде построен, а не за онези, които водят пунически войни срещу всичко ново, което се появи на хоризонта.

Като споделяте всичко това за родителите си, не смятате ли, че пренебрегвате една от Божиите заповеди, според която човек трябва да почита родителите си?

 Ако говорим от гледна точка на християнските ценности, уместно е да поясним, че това задължение съществува, само когато самите родители почитат Божия закон и не учат децата си да правят нещо, което му е противно. А ако се считат свободни от Бога и от моралните норми, тогава и децата им следва да се считат свободни от такива “родители”.

Според един от най-задълбочените български духовни писатели на ХХ век, архимандрит Серафим (Алексиев), в такива случаи следва да се запитаме с думите на Христа Спасителя: "Коя е майка Ми? и кои са братята Ми?" (Матей 12:48)

Едно убедително доказателство за тази истина се намира в житието на св. Франциск Асизки, срещу когото родният му баща подал оплакване до епископа. Фактически св. Франциск бил обвинен в това, че постъпва не така, както родителите му искат от него, а така, както заповядва Христос - да се правят пожертвования за сиромасите и т.н. И недоволният баща апелирал към Църквата в лицето на епископа, като разчитал, че именно Църквата ще застане на страната на родителя, а не на Христа. Обаче не станало така. Светецът в отговор на обвинението се съблякъл гол и така се отказал от всичко, което бил получил от баща си, в това число и от дрехите на гърба си. А епископът наредил да го облекат в нови дрехи.

В живота на всеки човек има граници, и това са най-вече границите на любовта, а също и онези на вярата и надеждата, които граници не трябва да бъдат прекрачвани от други хора. И ако някой си позволи да нагази и оскверни тези свещени предели на душата ни, с това той сам се отказва от правото да ни бъде близък, защото е извършил предателство спрямо душата ни.

Както казва Пророкът от едноименната безсмъртна книга на Халил Джубран: 

“Вашите деца не са ваши чада.

Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.

Идват чрез вас, но не са из вас.

И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.”

 Родители, които потъпкват този вечен копнеж, не заслужават да се наричат родители, нито заслужават обществото да ги уважава като такива, а точно обратното – заслужават общественото презрение.

Смятате ли, че случилото се между вас и родителите Ви е карма?

 Със сигурност е. Мнозина обаче свързват понятието карма най-вече с неотвратимия трагизъм на някаква фатална предопределеност. Докато всъщност карма е нещо много хубаво – ако извлечем уроци от нея и вземем правилните решения, свободната ни воля може да промени нашето бъдеще в благоприятна за нас посока.

 Споменавате хомеопатията. В някои издания тя е причислена към псевдонауката и се говори за нейната несъвместимост с християнството. Как ще коментирате това?

 Доколкото съм запознат с проблема от няколкото статии по този въпрос, публикувани навремето в “Църковен вестник” от моя състудент Васил Тинчев, тези критики се основават на факта, че механизмът на действие на хомеопатичните лекарства все още не е намерил своето научно обяснение. За лаика изглежда невероятно как един последователно разреждан разтвор, който едва ли съдържа и няколко молекули от първоначалното вещество, може да притежава някакво лечебно действие. И оттам на тези лекарства започват да се приписват едва ли не магични свойства или пък да се измислят някакви псевдотеории, които да запълнят съществуващата празнина.

Но според мен на този, на когото му е чужда хомеопатията, не би следвало да му е близко и християнството, тъй като принципът им е общ. Ницше в “Антихрист” изрази своето неразбиране на силата на Христовата жертва с думи, много подобни на тези на критиците и противниците на хомеопатията. Според Ницше ефектът от християнското състрадание (той, разбира се, намира този ефект за вреден) “се намира в нелепо преувеличено отношение към величината на причината – смъртта на Назарянина”.

Онези, за които тази аналогия е недостатъчна, могат да узнаят или да си припомнят, че хомеопатията се е ползвала с одобрението на такива духовни колоси на православието като светителя Феофан Затворник и св. праведен Йоан Кронщадски, а първите хомеопатични конгреси в Русия са осъществени под почетния патронаж на св. мъченик цар Николай Втори. Това би трябвало да пресече всички критики и недоумения.

 Кои бяха книгите, които повлияха най-много на формирането на Вашия мироглед?

 На първо място в хронологичен ред – Ницшевия “Заратустра”. С тази книга се запознах още като ученик в прогимназията и макар тогава да разбрах твърде малко от нея, тя остави в съзнанието ми неизгладим отпечатък. Когато бях в шести клас, т.е през 1988 г., започна живо да ме интересува темата за смъртта и отвъдното и започнах да давам всичките си спестени пари за антикварни издания на излизалата през 20-те години библиотека “Теософия” – предимно книги на Ани Безант. В началото на 90-те изключително много ме впечатли “Упадешамрита” (Нектарът на наставленията) на Шри Рупа Госвами. Този кратък текст (нямам предвид коментара на Прабхупада към него) съдържа универсални истини за духовния живот, които могат да бъдат приложени в рамките на всяка духовна традиция. По същото време прочетох и будистките “Дхамапада” и “Махапаринирвана сутра”, както и “Гласът на Безмълвието” на Елена Блаватска. По-късно се запознах и с книгите на философско-нравственото учение “Жива Етика”, създадени от Елена Рьорих в сътрудничество с Учители от Изток, предпочели да останат анонимни. Интересът ми към Живата Етика вероятно нямаше да се пробуди истински без, от една страна, да прочета преди това “Тайното учение” на Богомил Райнов, а от друга – ако нямах поглед върху руската философия и поезия на сребърния век и най-вече върху руския космизъм, чиито най-видни представители са А.В.Сухово-Кобилин, Николай Фьодоров, Константин Циолковски, Александър Чижевски, Владимир Вернадски, отец Павел Флоренски. От християнските книги освен, разбира се, Библията, най-голямо възхищение у мен предизвикват “За началата” на Ориген от Александрия и “Добротолюбието”.

Но много повече, отколкото от книгите, съм научил от общуването със скъпи за мен хора, част от които за съжаление вече не са между живите - измежду тях бих искал специално да спомена дядовците ми проф. Иван Златев и Борис Тонков (културен деец и теософ), както и поетесата Венета Мандева.

Какво бихте пожелали на читателите на “Палитра”?

 Обикновено в такива случаи пожелавам щастие, но сега ще поясня какво разбирам под тази дума. Пожелавам им да отхвърлят едно след друго покривалата на илюзията от своя живот, докато накрая бъде напълно отбулена истината. Щастието е в познанието и винаги е примесено с печал. Любовта е също познание.

© . Публикувано в  на: 16.08.2007. Нанесени корекции на 22.08.2007

Бр.29/май-юли 2007