| |
ЕСЕН
Тази нощ
бе небето заключено, скрито
във
огромен масивен долап.
Беше само
земята - ръждиво корито
и духът ми
- уплашен и сляп.
И в
ужасната есен на живота ми кратък
без да
видя, да чуя, да знам,
аз
преминах за миг - като вятър - оттатък,
и се
върнах - на капки - оттам…
ЗАВРЪЩАНЕ
Недоволен
от своето тяло
моят дух
излетя,
а нощта
беше синя изцяло
от
безплътни неща.
Над
дърветата кротко заспали,
в
бездиханния мрак,
аз кръжах
във безкрайни спирали
и издигах
се пак.
Устремен
към небесния гребен,
аз видях
изумен,
че е
космосът плътно населен
с духове
като мен.
Като капки
боя във ефира
наредени
безброй,
образувахме светеща диря
сред
космичен покой.
Но си
спомних за моето тяло,
долу в
земния град,
бездуховно, самотно изцяло,
като
празен палат.
И направих
ужасната грешка -
аз се
върнах пак там,
и изпълних
плътта си човешка
с
насъбрания плам.
И се люшна
пак моето тяло
като
клонка в нощта.
А нощта
беше синя изцяло
от
безсмъртни неща…
ДА МОЖЕШ
О, свобода
върховна, да се разхождаш сам
сред
хиляди подтискащи неща,
с усещане
реално, че по си лек от грам,
колкото
самата ти душа…
Свободно
да минаваш през камък и бетон,
през сиви
и настръхнали стени,
тъй както
през мъглата препуска влюбен кон,
изобщо не
усещащ, че ръми…
Да бъдеш
просто дух, отърсил всяка плът
и всеки
страх, възпиращ твоя скок,
тъй както
се отърсва от капките лъвът,
излязъл от
кафявия поток.
И скрил се
под стеблото на някое дърво,
което под
балкона ти расте,
отново да
се върнеш в човешко същество
с душата
на събудено дете…
|
ПЪТУВАНЕ
Във
синкаво блестеше склона
и падаше
небивал здрач,
и по
стъклата на вагона
валеше
дъжд наместо плач.
Реката с
голите тополки
проблеснала за миг отвъд,
проби
душата с тънки болки
и в синкав
мрак обви духът.
Навън
замръкваше безсмъртно
невероятна
мокра нощ
и с нея
всичко недостъпно
разкри ми
се в блестящ разкош.
Гората
светеше лилава
с нечуван
дотогава цвят, -
сияние,
което става
през
незапомнен мрак назад.
Топеше се
в мен всичко черно,
и аз
заспивах изтощен
в това
пътуване вечерно
дошло след
мрачния ми ден…
И в
полусън сред тъмнината
разбрах,
че съм отново аз
частица-миг от красотата,
която е
около нас…
В ПЕЩЕРАТА
Свити под едно одеало
като в
пещера от пух
бяха -
мойто болно тяло
и
безсмъртния ми дух.
То -
превито в болка дива,
той -
безстрашно примирен,
чувстваха,
че си отива
общият им
земен ден.
Беше
спряло всяко време
в тази
странна пещера.
Виждах
някакви тотеми
в
ужасяваща игра.
После не
усещах нищо,
нито
болка, нито дух.
Беше меко,
топло, чисто,
като в
агнешки кожух.
През
пролуките от вълна,
през
косматите стени
се
процеждаха безмълвни
нови
странни светлини.
Някой
нежно проговори
и погали
ме отвън.
И тогава
ми се стори,
че било е
всичко сън,
И
когато светлината
се
яви със полъх тих,
аз
изплаках в тишината
и
отново се родих…
|
